Утре ще умра... Просто ще затворя очите си и ще умра... Може би съм мъртъв отдавна, а този факт никой не ми каза... Много странно е, когато се опитваш да изживееш и преживееш последните си дни. Не ги виждаш, а миналото ти се връща и връща, като кадри от стар филм.

Този живот е много глупав и има неща, които никога няма да разбера. Тези глупави неща са парцали от някогашните умни неща, но осъдените човешки душици ги направиха да станат глупави. Живота е като плетените пуловети на баба ми, лека й пръст. Бод по бод, час по час, ден по ден, а след това за една малка минута го разплетеш... Глупост! Но, от глупостите се живее, с глупостите се храним, с глупости лягаме, с глупави глупости водим любов и като плод на тази любов раждаме глупави деца, та те да правят още по-глупави глупости и още по-глупави деца...

Затова днес и реших следното – утре е моя последен ден в бедния ми животец. Утре ще умра...

Но, преди да дойде този ден, имам достатачно време да ви разкажа кой съм аз.

Казвам се Иван - Иван Петров Кирилов, на тридесет и пет години съм и утре ще умра. До днес бях човек, съсед, цигулар, учител по музика, любовник, син и вуйчо, от утре ще съм покойник. Роден съм в една малка къща на село, която винаги ухаеше на дюли. Не зная как успяваше да ги запази през цялата година, но майка ми винаги имаше в стаята си тези прекрасни жълти плодове. Като първо мъшко дете в семейството ни, бях просто обожаван от всички. Дядо ми Кирил, висок, слабичак човек с големи коколести очи, постояно ме преследваше и грижеше се за мен. Тази огромна и безразложна грижа, натоварваше ме с лоши чувста и от малък аз бягах от тези чувства и опитвах се да се преборя с тях.

- Дядо, аз не съм от стъкло. Няма да се счупя! – казах му един ден.

Той ме погледна с рентгеновите си очи и тихо каза:

- Ако ти се случи нещо, аз ще умра!

Дядо Кирил умря на другия ден, след като аз напуснах селото и дойдох в града да се уча в музикалното училище.

Обичах селото. То беше като голяма уютна люлка, в която всички се люлеехме.

Единствено там се чувствах добре и нормално. Селяните бяха нормални. Живееха от днес до утре, по ненаписаните закони на Господ Бог. Достатачно беше да роди пченица, да падне дъжд, добитъка да бъде здрав, та всички да са усмихнати и щастливи. Това чувство и тази философия на живота, никога никъде вече не срещнах. По-малката ми сестра Ана, с която заедно спах като малък в големия, твърд креват, който също ухаеше на дюли, често ми говореше нещо, което никога не забравях през следвъщите години на моя глупав животец.

- Батко, аз мисля, че няма друг свят освен нашето село. Учителят лъже! Ако има, не искам да запозная този друг свят!

Ането не изпълни тези думи. Сега живее в столицата и е директорка на една частна фирма. Изтинска бизнес дама, която постояно пътува и много ретко се отбива в родното ни село, да види родителите ни. Постояно изпраща картички от различни места на света, като че ли иска с този жест да изтрие думите си. Много я обичам, но вече станахме почти чужденци. Все по-малко и по-малко я познавам...

Значи, след като напуснах селото, озовах се в този град да уча цигулка. И баща ми и майка ми обичаха музиката. Майка ми пееше с глас, който и сега в този момент мога да чуя. Този глас като че ли идваше от някоя тайнствена богиня, а не от малка слаба женица с изплашен поглед, която се срамува да запее, а когато запее, просто се страхува от гласа си. За тези години не срещнах жена, която може да пее като майка ми. Този талант се дарява само веднъж, и Господ го дари тъкмо на моята майка. Баща ми обичаше да я слуша и често взимаше стария кавал и й  помагаше в пеенето. Той беше самоук, а кавала пазеше като нещо най-ценно на този свят. Той стоеше омотан в една голяма, червена копринена шамия. Винаги с чисти ръце, като че ли докосва нешо свещенно, той претпразливо взимаше кавала и започваше да свири. Аз, като рожба на тези двама талантливи хора, наследих музикалния талант. В музикалното училище станах малък музикален бог. Бях най-добър, състезавах се, побеждавах, печелих награди. Майка ми се хвалеше с успехите ми.

- Пенке, Лиле, – канеше тя съседките ни - елате на кафе да черпя! Във вестника пак пише за нашия Иванчо! Там някъде в Америка свирил и спечелил първа награда!

Като ученик на випуска записах се в консерваторията. Завърших с най-добри оценки и станах професор – професор Иван Петров Кирилов. Беше прекрасно да се работи с млади хора. Огромната творческа енергия, която цареше между нас, караше ме да се чувствам полезен и велик. Давах всичко от себе си. От музиката и това прекрасно умение правех игра, в която участваха всички вдъхновенни, силни, жадни за победа...

Преди две години в моя клас дойде Мария. Прекрасна блондинка с хипнотизиращи зелени очи. До тогава никога не ми се случваше да почувствам нещо повече към моите ученички. Бях изтински професионалист – само работа и нищо повече. Забелязвах тайнствените погледи на някои от тях. Срамувах се от тези погледи и почервявах като детенце. Някои случайно ме докосваха, когато ги учех как да държат лъка на цигулката

Случваше ми се дори и да ме канят на чашка водка в училиштното барче. Но, заради поведението ми и арогантността ми, и най-упоритите ученички се отказваха. Приятелят ми Ани често говореше:

- Иване, недей да се сърдиш, но много си глупав, брато! Не виждаш ли, че те проглъщат с очите си! Какви млади, хубави жени се хвърлят пред краката ти, а ти нищо! Прощавай, приятелю, но голяма си будала!

Ако кажа, че не ми харесваше това особено внимание на моите студентки, ще излъжа. Чувствах се като девствен Дон Жуан, който устойчиво чака жената от сънищата си. По това време е срещах с Силвия. Тя не беше красива, не беше ни умна, работеше като продавачка в един магазин за дрехи. Запознахме се, когато купувах блуза за майка ми.

Погледна ме палаво:

- Гаджето ти е много старомодно, когато обича такива блузи.

- Тази блуза е за майка ми! Следвъщата седмица е рождения й ден.

- Хубаво! - каза тя и отново ме погледна още по-палаво, почти страстно. - На гаджето си вероятно купуваш бижута и цвете.

- Аз ли?! – попитах с глас на най-голям нескопосник. Заинтересова ме тази игра. Силвия беше по-възрастна, опитна жена, край която се чувствах като мишка в капан.

- Изглеждаш ми като романтична будала.

Започнах да се смея. Притеснението изчезваше. Нямах никакъв опит с жени. Не ги познавах изобщо. Може би странно за мъж, тогава на 29 години, но аз бях тотален начинаещ, безнадежен любовник.

- Нямам гадже! – казах тихо.

Силвия ме погледна учудено. Мълчеше някое време. Усмихваше се така грешно и странно, като онези жени от парка край студентската закусвалня.

- Как се казваш? – попита ме

- Иван - отговорих, а слюнката се спря в гърлото ми.

- Иване, душице, трябва да поработим по този въпрос! – доближи се до мен толкова, че чувствах дъха й. Неочаквано се обърна и заключа магазина. Стоях като окаменен. Какво ще ми се случи? Тя ме взе за ръка като дете и ме отведе в задната част на магазина.

Вървях кротко и послушно, носейки пликчето с блузата на майка ми...

Тогава за пръв път опознах жената. Това беше нещо най-вкусно, което бях опитал в живота си. Много по-хубаво от музиката, от цигулката, от ухаенето на дюлите в стаите на бащината ми къща.

Силвия стана моята муза и учителка по новата философия в живота. Освен че ме научи, че съм мъж, оценявайки ме като много добър пич и любовник, от нея научих още много за живота. Научи ме да се радвам на обикновените неща, да се не нервирам за глупости, научи ме, че работата ми и музиката не са най-важното нещо в живота на един успешен, талантлив човек, дори ме научи и студентките си да гледам с други очи. Дотогава не забелязвях прекрасните им ханшове, не виждах предизвикателните им гърди, не обръщах внимание на секси палците им, с които си играеха със струните на цигулките. Силвия ме разглези. Станах изтински палавник. Но един ден, някъде около година и половина от началото на нашата първа среща, тя дойде и ей-така, със студен глас ми каза:

- Иване, в събота се омъжвам!

Гледах я смаян. Тя се усмихна и ме целуна.

- Сладурче, искам да имам семейство. Ти си безнадежен случай. Отличен любовник си и имаш бъдеще в този смисъл... Можем да се срещаме, ако искаш.

- Кой е той? – попитах.

- Шефа ми, Мирчо... Не се изненадвай. Глупав е и грозен, но има пари. Ти имаш музиката. За сега тя ти е достатачна.

И така, Силвия си тръгна. Срещахме се в моя апартамент всяка събота в пет часа след обед - чист секс, без трохичка чувства. След нея си позволих да се срещам и с най-упоритите студентки. Тези срещи бяха сочни, горещи. Ставах силен. Жените ме вдъхновяваха. Музиката ми беше невероятно добра. Печелих награди. Композициите ми заживяха световен живот. Изпъляваха ги оркестри в различни страни. Аз пътувах и почти във всеки град, имах... любовница.

Но все пак, не бях щастлив... Нямах никакви чувства. Бях като животно. Всички говореха за любов, а аз не знаех какво е това. Не знаех до преди две години и Мария...
За пръв път я видях в една от учебните стаите за репетиции. Бях забравил някакви партитури, а закъснявах на урок. Нахлух в стаята като луд. Тя стоеше до прозореца и свиреше. Призрак... Цигулката просто беше част от нея. Светлината, която я опкръжваше, правеше от нея самодива ... Нещо особено, изключително, прелестно. Тя продължаваше да свири, не забелязвайки ме. Аз я гледах и гледах омаян. Събличах я с очите си, но нямах сила да я докосвам. Тя беше толкова невинна, от една страна и толково страстна и грешна, от друга, че това особено чувство се роеше в стаята като искрици от голям бенгалски огън. Когато ме забеляза, Мария спря. Погледа ме учудено и малко притеснена.

- Прощавайте - казах, след като се събудих от омагьосващия сън. - Дойдох за тези хартии... Забравих... - заеквах, притеснен до полуда.

Мария ме погледна с онези вълшебни очи

- Аз съм Мария Ботева, ще бъда във вашия клас. Имам голямата чест вие да бъдете мой учител, господин Петров. Много се радвам! Ох, толкова много!- момичето говореше весело, сърдечно, искрено. Внимателно взе хартиите от масата и вече се намираше пред мен. Движеше се като прекрасен призрак, не докосвайки земята. Бях омаян. Тя се усмихваше и подаваше ми хартиите.

- Добре ли сте? Някак сте блед... - чух прекрасния й глас. След това почувствах нежната й длан на челото ми. Някакво сладко чувство се разтича през тялото ми. Никога дотогава не бях почувствал нещо подобно.

- Ох, нищо ми не е, госпожице Ботева! Прощавайте, че прекъснах репетицията ви. Продължавайте... - взех хартиите и избягах като изплашено хлапе. Бях изгубил надежда, че някога ще почувствам онова сладко чувство наречено любов. И ето, случи ми се неочакваното – ненадейна любов на първа среща с непознато русокосо момиче.

И така, Мария сега беше в моята група. Чувствах голямо притеснение, когато приготвях уроците и когато влизах в учебната стая, знаейки, че първото, което ще срещна, ще бъдат нейните зелени, перлени очи. Тя като че ли знаеше за моите чувства и моето вълнение. Гледаше ме с широко отворени очи, със зелено облаче в тях и често ми се случваше, така малко луд и объркан да забравя думите, да прекъсвам мислите си, дори и да правя глупави лапсуси. Останалите студенти се смееха, хилеха, а тя седеше сериозна с блага усмивчица в ъглите на сочните си устни и продължаваше да ме гледа...

Сънувах я често. Тези сънища още повече ме тревожеха. Чувствах се изгубен, смаян. Виждах навсякъде Мария – и на улицата, и в операта, и в магазина, и в асансьора, и в моята стая, дори и докато правех любов със Силвия. Тя стана сериозна и сладка сянка, която ме преследваше – русокосо ангелче в дяволска кожа, мой личен душеубиец!

Мария беше внимателна на уроците и изключително талантлива, един от най-добрите ми студенти. Чувстваше музиката с всичките си сетива и тази връзка между нея и цигулката личеше във всяко парче, което изпълняваше. Ревнувах много. Хващаше ме огромен бяс, виждайки как момчетата от групата, просто изпиваха Мария със жадните си и мръсни погледи. Намирах глупави причини да ги наказвам и те оставаха учудени. Вярвах, че никой не може да види, че това момиче ме е омагьосало и че съм пленник на нейните очи. И колкото се опитвах да се преборя с това чувство, от ден на ден то ставаш все по-силно. Мария пък винаги беше студена и не ми даваше никакъв знак. Другаруваше само с момчета, което ме караше да лудея, душата ми да гърми, мозъкът ми да спира.... Тази нейна дръзкост пораждаше животното в мен и безпощадно се наказвах със много работа и много часове безсмислен секс със Силвия.

Един ден тя влезе в моя кабинет. Останах след работа да пиша критика за едно музикално списание. Седях слисан и имах огромно желание да й кажа, че нямам време за консултации и че... Но мълчах и гледах този прекрасен женски призрак в малкия ми кабинет. Беше късно след обед. Светлината от нощната лампа си играеше с сенките на предметите, дори и с нейния прекрасен силует.

- Заповядайте? – казах, чувствайки сърцето си в гърлото.

Тя все още стоеше до вратата и първото, което прекъсна тишината беше звукът на ключа. Заключа стаята.

- Какво трябва да значи това, госпожице Ботева? – попитах смаян. Чувствах как започвам целия да треперя. Тешко дишах. Дланните ми се потеха и нервно си играех с хемикалката. Мария леко съблече малкото синьо яке. Небрежно го хвърли на стола в ъгла на стаята. Мина с ръката през косата си и прекръсти ръцете си.

- Нищо, Иване, нищо – започна тя и леко тръгна към мене. Треперих като изплашено зайче. Тя ще ме убие! Тя е убиец! Тя е...

- За вас съм професор Петров, а не... - започнах да се браня.

- Ти си Иван ... Ванката... Искаш ме... Много ме искаш! Нали?!

Сега стоеше пред мене. Прекрасна. Скочих като попарен. Исках да избягам. Нещо силно ме притискаше и все по-тежко и по-тежко дишех. Краката не ме слушаха.

- Госпожице Ботева, вие грешите... Аз... Не зная какво ви става... Ще влезе някой, или някой ще ме потърси... и тогава - говорех глупости само да не слушам тази глупава тишина.

- Уроците приключиха преди половин час. Няма никой. Сами сме, Иване... – сега стоеше до мен. Усетих познатото ухание на шампоан с аромат на зелени ябълки. Треперих като луд. Мария ме прегърна и вече се целувахме. Господи, какво ми се случва?! Тя е невероятна... Тя е...

- Искам дете от теб, Иване. Ще ми го подариш сега! – каза тя и леко съблече всичките си дрехи...

Тогава за последен път видях Мария. След срещата ни в моя кабинет тя изчезна. Преди три дни получих писмо от нея, в което беше само едно изречение: „Имаме син. Ще бъде по-голям от Паганини! Обичам те!”

И ето, това бях аз - Иван Петров Кирилов - професор, цигулар, син, брат, вуйчо, бивш любовник и от преди три дн -и баща на бъдещия Паганини... За какво да живея?! Какъв е смисъла на живота, когато всичко е толкова далече от мене...

Но... Чувствам, че имам достатъчно храброст да поживея още един ден. Може би Мария ще ми се обади...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Елизабета Георгиев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016