Героят

 

Някакъв шум, някакъв глас и писък се разнесе из обширната ограда на болницата. Целият персонал се беше събрал около младия поручик Илиев. Той седеше насред голямата зала със свалена превръзка. Очите, които цели четири месеца бяха превързани, днес бяха отвързани. Докторът свали превръзката и за първи път Илиев разбра истината. До този момент той беше обнадеждаван. Лекарите отдавна знаеха, че младият герой е изгубил зрението си, но никой нямаше смелост да му съобщи това.

 

Ранен с куршум в едното око повреди се и другото, но ослепя.

 

Илиев често питаше:

 

– Скоро ли ще оздравея? Ще мога ли пак да се радвам на света, да виждам слънцето, хубавите нощи, цветята…

 

– Търпение… Само с дълго търпение ще се излекувате.

 

Така му отговориха и болка свиваше сърцата.

 

Младата му хубава годеница беше дошла да го изведе. Тя идваше всеки ден при него и по цели часове го утешаваше. В минути на очакване вземаше ръката му в своята и казваше:

 

– Ти скоро ще оздравееш и ние пак ще бъдем щастливи. Ще правим нашите хубави разходки…

 

И благодареше на Бога, че той не виждаше сълзите, които се търкаляха по бузите й. Тя знаеше истината.

 

– О, как искам да те видя, искам да зная – все така ли блестят очите ти, все този млечен цвят ли е на лицето ти, да се порадвам на твоите тъмни смолисти коси.

 

И нещастният офицер галеше с ръка нейните коси и бузи.

 

Сестрите, които често присъстваха на тези сцени, тихо плачеха. Та кое човешко сърце би останало безучастно пред това велико нещастие?…

 

Днес трябваше да му каже истината. Все едно – седмица по-рано или по-късно.

 

Лекарят свали превръзката.

 

– Господин Илиев, вие вече сте здрав…

 

Здрав!...

 

И радостен вик се изтръгна от гърдите му.

 

– Да, здрав, но… вие изпълнихте своя дълг, вие…

 

Илиев опипа очите си.

 

– Здрав… А защо не виждам? Но очите ми не са оздравели?...

 

Всички мълчаха с прималели сърца…

 

– Здрав! – повтори той, – но аз нищо не виждам, пред мен е толкова тъмно, пред мен е нощ…

 

– Бъдете силен, мъжествен, г-н Илиев – отечеството ще ви бъде признателно… – утешаваше го една добра самарянка.

 

– А-а-а! – извика героят с все сила – аз съм сляп!... Да! Аз съм сляп, сега разбрах. Вие мълчахте, вие ме лекувахте, а вие знаехте, че ще остана сляп.

 

Той стана прав.

 

– О, Боже! Наистина ли не ще видя вече слънцето!...

 

Той стоеше с отпуснати ръце и изправена глава.

 

Един слънчев лъч падна върху лицето му.

 

– Слънцето ме милва!... – изохка той и падна на земята.

 

Годеницата му с хвърли в краката.

 

– Не се отчайвай, мили мой… Наистина е нощ, но не си само ти. Помисли – колко положиха кости и колко останахa сакати…

 

– Да бях умрял, да бях убит, но сляп… сляп…

 

И той млъкна. Стоя така няколко минути. Никой не посмя да го заговори. Всеки знаеше, че той е в криза, очакваше тя да мине.

 

Няколко минути той остана неподвижен. Лека руменина смени смъртната бледност на лицето му. Той полека се оживяваше. Стана.

 

– Не ви виждам – заговори героят с ясен глас, като човек, който се е примирил със съдбата си, - но от шума разбирам, че мнозина сте събрани около мен. Моето страдание ороси лицата ви със сълзи, защото чувам тихото ви ридание. Братя и сестри, благодаря на всички. Благодаря на тези добри сестри, които така майчински ме гледаха, благодаря за съчувствието ви. Но аз съм виновен пред вас. Аз бях изменник на себе си. Моето отчаяние ме водеше до малодушие. Но аз никога не съм бил такъв. Бях готов с радост да дам своя живот за моята родина. Провидението не иска живота ми. Аз съм нещастен, но България е честита, тя е велика. Нейните граници са такива, каквито бяха при Симеон. Аз съм сляп, но България далеко вижда; в мен е нощ, вечна нощ, но над моята родина слънце грее. Да живее България!...

 

– Ура!... – извикаха всички болни.

 

И някаква топла струна мина през сърцата и сгря душите.

 

Милка, годеницата му, се приближи до него и се хвърли на врата му.
– Ти си истински син на България. Аз съм добруджанка и ти даде своите очи за свободата на Добруджа, за тази нещастница, която десетки години пъшка под гнета на коварния съсед. Сега аз те обичам повече от всякога. – и тя целуна пред всички годеника си. Тази картина отново покърти сърцата. Той я погали по бузата.

 

– Милке, ти пак си при мен…

 

И облак отново мина по лицето му.

 

– Хвани ме за ръка и ме изведи на двора! Искам да поговоря само с теб. Добри хора, оставете ме с моята годеница. Нека България откърми повече девойки като нея.

 

Милка изведе годеника си. Те седнаха на тревата.

 

Всичко цъфтеше – сега беше май. Въздухът благоухаеше.

 

Той хвана главата на Милка и я сложи на гърдите си. Дълго гали косите й.

 

– О, аз не те виждам… никога не ще те видя, но ще те нося вечно в душата си. В моята тъмна непроницаема нощ твоят образ и споменът за теб ще ми светят като хубаво майско слънце. Никога, никога няма да те забравя!... аз, може би, не ще чувам още дълго твоя глас – но той винаги ще ми звучи като небесна музика.

 

– Не – каза Милка, - аз винаги ще остана до теб.

 

– Мило момиче, нима трябва да жертваш целия си живот за мен? О, не, миличка, познавам твоята сърдечна доброта, но тази жертва не ще ти позволя! Да те изгубя – това по-тежко е от загубата на очите ми, но пред теб стои животът, пълен с радост, и аз нямам право да ти го отнема.

 

– Моята радости си само ти! – извика тя. - Заклевам се, че никога няма на свържа своята съдба с друг. Аз ще остана предана до гроб на героя, на този герой, който даде своите очи за моите братя и сестри!

 

– Милке, ти си млада и сега даваш тази клетва, но тя е прибързана. Аз считам, че не си я дала. За мен и това ще бъде много, да обещаеш, че никога няма да прогониш спомена за мен от душата си. И в щастието си ще си спомниш своя злочест другар.

 

– Аз пак ти повтарям – щастие при други не ще потърся. Ще бъда твоя другарка и спътница в нощта. Съдбата това ми отреди и аз се покорявам.

 

Илиев нищо не каза. Тиха радост раздвижи душата му. Той я прегърна, целуна по очите и прошепна:

 

– Аз те виждам, пак те виждам… Ти си моята духовна дружка – моята светлина, моето провидение…

 

След десет минути Милка и годеникът й пътуваха с файтон към града. Тя го държеше за ръка и му разказваше за своя албум от изсушени цветя. Тя го пазела като светиня, защото всички те бяха подарени от него. Те разправяха за своето минало като щастливи хора, които не бяха заплашени от никакво нещастие. А слънцето вече преваляше. Ароматът на люляци и акации пълнеше въздуха. Весело пееха птици; славей, кацнал високо на някакво дърво, кръшно сипеше своите трели. Всичко се смееше, пееше. Беше май…

 

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Съставител и редактор Елиана Митова, "Евгения Марс. Извън сянката на Вазов", КК "Труд", София, 2015