Тя се казваше Мария. Като в онази песен на „Тоника“ – красавица беше тази Мария, помня очите й, помня косите й, топъл южен плод.“
В действителност не беше такава ослепителна хубавица, но все пак си струваше човек да се запознае и да й стане близък.
Свързах се с нея чрез сайт за запознанства.
Да, знам , че звучи банално, но си беше така.
Дълго си писахме, предпазливо скъсявайки стъпка по стъпка дистанцията помежду ни.
Тя беше столичанка, а аз от провинцията.
Но никога не демонстрира някакво превъзходство или пренебрежение към мен.
Тъкмо напротив! Още след първия ни по – сериозен контакт тя разкри най – добрите черти на своя характер – откритост, добронамереност, търпимост, желание за диалог и разбирателство…
За първата ни среща очи в очи се готвих старателно, използвайки моя командировка до София.
Уговорихме и най- малките подробности, но неочаквано изникнаха непредвидени препятствия, които ме изнервиха и изправиха на нокти.
С повече късмет и разбиране от страна на колегата ми, нещата не излязоха от контрол.
Трябваше да участвам на живо в тв предаване, но тъй като пристигнахме по – рано, моят приятел и водещ предложи да направим още едно на запис.
Съгласих се неохотно, тъй като нямаше да имам достатъчно време за подготовка на срещата ми с Мария, но след като той ми предложи да ме закара с колата си до сградата на Полиграфическия комбинат, склоних.
Записът се забави, тъй като режисьорът попадна в трафик и след като го изчакахме половин час, започнахме снимките на своя отговорност.
Накрая той пристигна, но както и предположих десет минути преди срещата ни , мобилния ми звънна.
Беше Мария.
Добре, че се бях сетил да го оставя в апаратната, та да не се чуе звука в ефир и не стане непоправим гаф.
Две минути след записа се метнахме в „Тойотата“ на моя приятел и полетяхме от „София прес“ към центъра.
Водещият Пeтър бе много добър шофьор, като в движение се свърза с бъдещата ми любима, умолявайки я да ме изчака.
Тя прояви разбиране.Спряхме точно в уречения час пред импозантната сграда на Полиграфическия, водещият ми смигна съучастнически, след което ме представи делово :
- Мария, моля да ме извиниш, но аз бях виновен за закъснението.Сега ти го предавам в твоите ръце и се надявам да ми го върнеш читав, защото ми трябва и за вечерното шоу.
Тя се усмихна дяволито, кимна с разбиране и ми подаде ръка.
- Приятно ми е, Мария.
- Борис – измънках аз.
- Къде ще ходим?
- Ъ-ъ-ъ, не съм мислил…
- Защо, толкова напираше да се видим, а не знаеш къде ще ни е срещата?
- Някъде към центъра, става ли?
- Става, ама нали трябва да се връщаш пак?
- Да…
- Измислих нещо…
- Какво?
- Тръгвай с мен! – след това ми подаде делово ръка и аз колкото притеснено, толкова и припряно, за да не изтърва мига,се залепих за топлата й длан.
„Брей, как добре се нареждат нещата!“, помислих си щастливо – „Дали така ще бъде и занапред?“
- Ще седнем на масичките до езерото „Ариана“, става ли? – предложи делово тя.
- Може - веднага се съгласих аз.
- Абе, ти си много сговорчив, а?
- Според човека…
- Аха, щото и аз съм такава…Днес имах напрегнат ден…Знаеш ли каква гадост е да ставаш за първа смяна, но нали обещах да се видим, ще се напъна, дано не ми личи умората.
- Изглеждаш добре… - направих неумел опит за комплимент.
- Да, бе, като кукуряк! Тъй ти се струва…Но все още не се давам.Особено, ако съм в приятна компания…
„Това намек ли беше?“
Този слънчев юлски ден няма да го забравя никога.
Как съм поддържал диалога, не знам.
Аз бях напрегнат, стремях се да създам добро впечатление и не изпусках и за момент острия й проницателен поглед, който буквално ме сканираше, дори когато се чукахме с бирените шишета и нагъвахме димящите кебапчета.
Имаше топли, но и отлично преценяващи кафяви очи, маслинено черна коса, стройно за годините си тяло, високи, стегнати и едри гърди и меко – приглушен глас.
Говори ми дълго за служебните си ангажименти в „Соффарма“, как са я уважавали мъжете- колеги, наричайки я Мария – арабията – нали им е сменен майстор, а след това сухо и делово разказа за трудния си семеен живот и последвалия ужасен, изпълнен с нервни кризи и протакания развод.
- Сега съм се укротила, гледам бебето на сина, защото снахата е вечно заета, а дъщерята се оправя сама и скоро ще замине с мъжа си за Марсилия…
- Значи ти си..
- Баба, позна! – не ме остави да се доизкажа тя.
- Ама млада!
- Млада, ама баба! Освен това съм с две години по – голяма от теб!
- И какво от това?
- Ще ме слушаш! – изрече го спонтанно, а след това се сепна на нахалството си.
- Слушам ! – иронизирах я аз.
Тя се усмихна.
Показа си добре поддържаните бели зъби, разкриващи уверено изглеждащ човек.
„Дали причината бях аз?“
Тайно си поглеждах часовника, с мисълта предаването ми да се отложи или излъчи по – късно.
Нищо подобно! Половин час преди ефир Петър ми звънна и избоботи:
- Любовнико, идвам да те взема, щото иначе ще се заиграеш…
Мария чу заканата му и прихна да се смее.
Стана ми неудобно и тъжно.
Трябваше да тръгвам.А така исках да я прегърна и целуна!
Малко преди да стигнем Полиграфическия, забелязах колата на Петър.
- Е, беше ми много приятно! – каза Мария с лъчезарен поглед.
- Дано да е така – смотолевих аз.
- Така е – уверено натърти тя и допълни – и се надявам да се чуваме и пишем и занапред!
- Да! – отвърнах с пресъхнала уста.
Върнах се в студиото и може би от натрупаните емоции или просто защото исках да изпъкна, се представих на забележителна висота.
Режисьорът, който досега ме мереше с пренебрежение като ненужен навлек и връзкар, дойде при мен развълнуван и ми стисна сърдечно ръката.
Качихме се в машината и потеглихме за старата столица.
Двамата с Петър бяхме доста възбудени и дълго коментирахме приключилото издание.
Като влязохме в крайпътния мотел за среднощна вечеря установих, че Мария ми е звъняла.
Без да се замисля за късния час я набрах.
Вдигна ми веднага.
- Абе ти си ми бил не само добричък, ами и умничък, бе!
- Сериозно?!
- Да, направо ми скри шапката с тези твои исторически познания…
- Хайде сега…
- Така си е…Гледах те с истинско удоволствие и си помечтах да се видим отново.
- Ще се видим , обещавам!
- От тебе зависи!
След кратко мълчание се обърнах към Пламен:
- Бате, няма как , ще ме викаш пак.
- Добре бе, ще уточним темата, пък ако трябва ще ти стана и кум.
- Моля?
- Борисе, не се прави на глупак.Мария е свястна жена и трябва да си пълен кретен, за да я изтървеш!
- Нали?
- Така си е …Ще видя да те вместя някъде през декември…
- Чак тогава?
- Ами датите ми са заети, бе братче! Откъде да знам, че ще правиш любов на мой гръб!
- Още не съм!
- Ще стане, то е ясно…
Не ме питайте как съм дочакал края на годината.
Работата при мен се увеличи.Често се прибирах вкъщи в кисело настроение, сядах пред компютъра и започвах да ровя из сайтовете.
Но знаех, бях сигурен, че винаги когато е свободна, Мария ще бъде насреща.
Пишехме си упоително дълги и подробни послания.И двамата имахме нужда от душеприказчик и отдушник и споделихме взаимно и най – съкровените си тайни, без да се страхуваме, че другия ще злоупотреби с тях.
Аз разказах за интимните си разочарования, тя сурово и твърдо насмете мъжкия пол, като дебело подчерта, че бившият й съпруг се е опитал да й съсипе живота, разбивайки й нервната система, че благодарение на натрупания негативен опит е намразила мъжете, не иска обвързване и дори флиртове по сайтовете за запознанства, но…
Аз съм бил друг, по – специален случай.Още отначало ме проучила и разбрала, че може да ми има доверие, че съм добър, умен и разбран.
Винаги, когато изпаднех в криза или нямах настроение, се обръщах към нея за помощ.
Не вярвах, но се оказа истина – тя умееше да изпраща положителна енергия от разстояние – както с думи, така и със специално подбрана и много въздействаща музика.
Действаше ми като мехлем, като благодат от Всевишния.
Все повече се привързвах към нея и усещах, че неусетно се влюбвам.
Разстоянието и разликата в годините никак не ме притесняваха.
Най-накрая дойде дългоочакваният петък, в който отново щяхме да се срещнем.
Беше студен декемврийски ден, но аз, кой знае защо, исках да се срещнем в шатрата пред Паметника на съветската армия.
Мария се съгласи, смени си графика , но трябваше три пъти да й звъня, за да разбера дали е тръгнала.
Винаги точна, този път тя закъсня с около половин час, тъй като автобусът й от „Банишора“ попадна в задръстване.
Накрая пристигна, цялата сияеща.Намъкнахме се в навалицата и след известно суетене намерихме свободна пейка в шатрата.
Както се очакваше от мен , веднага се наредих на опашка, за да купя специалитетите на вечерта - печен салам с пържени картофи, докато Мария ми помогна с бирата.
Бях я помолил на шега да ми донесе банан на срещата и тя, подготвена както винаги, ми го подари след като се настанихме.
Оставих я отново да води разговора.Исках да я съзерцавам в полумрака и да се радвам на присъствието й.
Към края на срещата ни не се стърпях и я хванах за ръката.Тя ми хвърли разбиращ ням поглед.
На тръгване реших да я изпратя до спирката й, въпреки че от отсрещния подлез
Петър ми махаше настойчиво с ръка, за да не закъснеем за снимките.
Застанах до нея, погледнах я, тя ми се усмихна.
Тръгнах си, но още на втората крачка спрях, обърнах се , отново й хванах ръцете, след което внимателно я целунах по дясната буза.
„Да става каквото трябва – ако ще и да ми удари шамар!“
Стисна ми силно лакътя , след което вдигна ръка за довиждане.
Връщайки се на моята площадка, не се стърпях и махайки й за сбогом , й пратих една въздушна целувка.
Тя се усмихна отсреща и ми отговори със същия жест…
Третата ни среща бе след седем месеца.
Този път бях решил да бъда в София поне два дни по – рано, за да имам повече време за нея.
Пътувах с влака, наех квартира на бул.“Мария Луиза“ и веднага я потърсих по телефона.
Тя ми вдигна и уморено ми съобщи, че с голям зор е успяла да си освободи четвъртъка и петъка, но си е изпълнила обещанието , оставайки на мое разположение с пристигането ми, което означаваше, че на другия ден щяхме да ходим на Витоша!
До „Алеко“ стигнахме с автобус, а след това се качихме на лифта.
Чудна, необикновена красота!
Спомних си за Вазов и Алеко, за родоначалниците на туризма у нас.
Спряхме на малка и китна морена и хапнахме с голямо удоволствие приготвеното от
Мария пържено пиле.
На връщане към автобусната спирка не се стърпях и отново я целунах.
Като пристигнахме в града, придобил смелост и увереност, я поканих на гости в квартирата си.
Тя ме изгледа, въздъхна тежко, след което се обади на родителите си, за да ги предупреди,че няма да се прибира вкъщи, тъй като й предстои ходене на рожден ден.
- Браво, ти си била голяма артистка! – не скрих възхищението си аз.
- Правя го заради тебе, иначе не мога да лъжа родителите си, защото много ги обичам.
- Ясно…
- Не се чувствай виновен, ако не съм искала, нямаше да се навия!
В квартирата ми се засуетих и трудно отключих, после се втурнах да й осигуря стол за якето и за малко да съборя вазата от масата.
Тя изгледа иронично моите припрени движения, след което отбеляза делово:
- Не се притеснявай , и аз отдавна не съм била с мъж!
Привлякох я към себе си на леглото и я обсипах с целувки.
Тя се изскубна ловко от ръцете ми , с два скока стигна до масата и докато си събуваше клина ви съобщи :
- Нека сама се обслужа…
Съзерцавах я от разстояние, преглъщайки с вълнение и трепет.
Напълно гола, тя дойде при мен, погледна ме дяволито и запита :
- Какво си ме зяпнал? Не си ли виждал гола жена? Нали много бързаше, кога ще си махнеш ризата?
Машинално свалих всичко от гърба си и с треперещи пръсти обхванах гъвкавото й тяло.
Целувахме се страстно и продължително, тя неусетно ме възседна, проникнах настървено в нея, след което се отдадохме на страстен и бурен секс, какъвто смятам и двамата не бяхме правили от години.
А на следващия ден, след уморителния шопинг по улиците около НДК, се отправихме привечер към едно дискретно заведение в близост до Полиграфическия комбинат.
Мария бе облечена в стилна зеленикава рокля с предизвикателно деколте и изглеждаше направо неотразимо.
След обичайното кафе, тя ми забърка своя прочут коктейл от вермут и коняк, след който се почувствах щастлив на седмото небе.
На излизане й благодарих сърдечно , след което се наведох и дискретно й целунах разголената част от бюста.
Тя изтърпя мимолетния ми порив, хвана ме за ръката , млясна ме делово и заяви:
- Сега искам да се държиш прилично на спирката, защото, мисля, че го заслужавам!
Когато я изпращах, голяма буца заседна на гърлото ми, но героично сдържах сълзите си.
Кой знае защо, в миг на върховно щастие, си помислих, че скоро нашата идилия може да бъде застрашена и да приключи скоропостижно не с очаквания хепи енд.
Предчувствието ми не ме излъга.
Заредиха се напрегнати, сиви и еднообразни седмици и месеци.
При следващото ми идване в столицата й звъннах от кафенето на Народната библиотека.
Сварих я в отвратително настроение.
Независимо, че бе в болнични, отказа да се видим, оправдавайки се с лошото време…
Най – мъчително бе разминаването ни на Коледа.
Планирах чудно изкарване с нея, уговаряхме детайлите със седмици и когато ,препускайки от автогарата до центъра, намерих свободна пейка срещу Народния театър „Иван Вазов“ и я набрах , останах неприятно изненадан от липсата на контакт с абоната.
Звънях през десет минути в продължение на час, след което ядосан и настинал, скочих, хванах първия трамвай за Централна гара и без да се замислям се качих на влака за Търново.
Минаха близо два месеца.
Веднъж, отваряйки си пощата, открих писмо от Мария.
Със закъснение ми съобщаваше, че спешно й се наложило да пътува за Марсилия, където трябвало да помогне на дъщеря си при гледането на болния й син.
А като постскриптум се мъдреше следната добавка – „Съжалявам за провалената ни среща, но телефонът ми беше повреден и бързайки за Франция , нямах време да го оправя.Сега имам нов и веднага ти пращам актуалния си номер.“
Можех ли да й се сърдя? Изключено!
Тя беше единствената жена в моя живот, с която никога не съм се карал и винаги, когато сме се виждали, сме прекарвали времето си в разбирателство и пълна хармония.
През май 2013 г. ми се наложи отново да пътувам до София за участие в документална тв поредица за Балканските войни.
Снимахме директно в Борисовата градина, та се налагаше често прекъсване, заради шума и караниците на дефилиращите любопитни пешеходци и най – вече от бученето на прелитащите самолети.
След края на ангажимента се уредих със служебен транспорт и се придвижих с усилие до Централна гара, където в едно крайпътно капанче имах среща с Мария.
Тя ми звънна предварително по неин маниер, за да се осведоми дали уговорката ни остава в сила и след утвърдителния ми отговор сухо и делово посочи къде ще ме чака.
Пристигнах, целият зареден с любопитство и напрегнато очакване.
От единствената свободна маса тя ми махна делово с ръка.
„Боже Господи, това ли е Мария? Та тя съвсем се е сбабичосала?“
Успях да прикрия неприятната си изненада и седнах на предоставения ми от нея стол.
Ръкувахме се, но не посмях да я целуна.
Въздържах се.
Беше ми поръчала дълго кафе и портокалов сок.
Скастри ме, че съм закъснял и ако съм си имал работа не е трябвало да бързам и да я притеснявам.
Говори ми нелепости за службата и новопостъпилите си колеги.
Всичкото ми желание за интимност се изпари за миг.
Даже ми стана скучно и тягостно и реших да си замина веднага след срещата, а да не преспивам в София , каквото бе първоначалното ми намерение.
Спомних си думите на най – добрия ми приятел Иван – „Бате, в столицата е добре за паралиите, останалите се скъсват от работа и много бързо се износват!“
Това си беше самата истина.
Човекът, седящ срещу мен, бе бледо копие на онази слънчева, лъчезарна и сексапилна жена, която познавах от години…
Като че ли и Мария усети, че се чувствам неловко, затова побърза да плати на келнера, въпреки моята съпротива и на тръгване, хващайки ми нежно ръката, рече , сякаш между другото :
- И не се страхувай от мен, не ям хора.Просто наскоро приключих с поредните процедури в болницата, надявайки се, че този път са ме закърпили успешно!
Не посмях да попитам за никакви подробности.
Толкова нетърпимо тежко ми стана…
А времето минаваше.
Споменът за Мария постепенно избледня в съзнанието ми.
Разбира се, че си имах и други прителки, но периодически поддържахме връзка по телефона.
На 11 март я питах как определя мнението си за околните.
Отговори ми делово – „Според човека и отношението!“
Исках да се убедя и в чувствата й към мен.
„Какъв съм аз, лош или…?“
Бе пределно откровена и ласкава – „Не, ти не си дразнител.Ти си добричък!“
На 27 юни получих кратко съобщение от нея – „Приеха ме в кардиологията в „Софиямед“.
Почувствах, че някой ме стисна рязко за гърлото, но чак на другия ден й пожелах успешно оздравяване.
На 14 юли все пак реших да полюбопитствам как е и дали се е възстановила.
Отговори ми сухо и делово - „Да, с диагноза микроинфаркт и се обзаведох със стенд!“
Мислех си ,че това е поредната проява на великолепното й чувство за черен хумор, но след това разбрах, че ми съобщава страшна и горчива истина, шегувайки се със себе си.
Осъзнах веднага, че случилото се с нея е в резултат на проваления й брак, но същевременно ме обзе чувство на вина, че не съм се заинтересувал от участта й, не съм посмял да й помогна по някакъв начин, не съм се опитал да променя – доколкото мога – съдбата й.
След това си писахме дълго и подробно.Оказа се, че е излязла в дългосрочен отпуск по болест, че се пази от настинки и резки температурни промени.
Обзе ме внезапен порив да й отида на гости и да се опитам да спася неспасяемото.
Планирах ходенето до столицата да съвпадне с годишния ми отпуск.
Не се стърпях и й съобщих за намерението си.
Тя не ми отговори веднага , а след два дни.
Набра ме по телефона и с уморен глас ми съобщи:
- Знам, че си искрен в намерението си, но те съветвам да не идваш.Аз съм вече развалина и не съм за пред хората.Може и още да ме обичаш и да си спомняш с трепет за преживяното с мен, но те съветвам да си намериш по-– доколкото мога – съдбата й.
След това си писахме дълго и подробно.Оказа се, че е излязла в дългосрочен отпуск по болест, че се пази от настинки и резки температурни промени.
Обзе ме внезапен порив да й отида на гости и да се опитам да спася неспасяемото.
Планирах ходенето до столицата да съвпадне с годишния ми отпуск.
Не се стърпях и й съобщих за намерението си.
Тя не ми отговори веднага , а след два дни.
Набра ме по телефона и с уморен глас ми съобщи:
- Знам, че си искрен в намерението си, но те съветвам да не идваш.Аз съм вече развалина и не съм за пред хората.Може и още да ме обичаш и да си спомняш с трепет за преживяното с мен, но те съветвам да си намериш по – млада и най – важното здрава жена, с която в съгласие и уважение да осмислиш живота си.
Защото го заслужаваш!
Мълчах и нервно стисках пръстите на лявата си ръка , а по бузата ми издайнически се стичаха две едри бисерни сълзи…
16 януари 2015 г.
---------------------------------------------------------------------------------------
© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015