В София

Не знаех на кое повече се радвам – на предстоящата ми среща с Диана Попова,която отдавна не бях виждала или че ще протестирам директно – на жълтите павета. Впоследствие разбрах,че са едно и също: паветата ми поднесоха толкова култура и изкуство, колкото приятелката ми изкуствовед, протествайки като революционен фотограф и мой гид в бунтовна София.

В галерията на ИСИ,благодарение на нея, се срещнах с изкуството на Владо Вълков и Дан Пержовски.И двамата оставиха в мен незабравимото усещане,че животът е безбанален и страшно интересен,ако не съдействаш на противната му страна.

А на площада противна страна не открих,поне на 21-и юли.Още щом се озовахме с Дианка на него, си казах :”Това е моята София” и че площадите са най-подходящото място за живеене в БЪлгария.

Облъчена бях на мига от експлоадиралия свободолюбив дух и без никакви задръжки,предразсъдъци се усетих как в крак с тълпата виках „Оставка!””Мафия!” „Червени боклуци!” – всъщност неща,които мислех последно време почти нон стоп, но не им бях намерила подходящото място май,за да ги изрека на глас и от сърце.
Дианка ми посочваше раличните кръгове, опашки,редици и прочее лумпени, които мозакът ми среждаше като парченца пъзел,чиято картина си имаше всичко с изключение на рамка.Ако единият й край се навиваше, повдигаше или сгъваше, другият й се развиваше, прилепяше, разтилаше. Затова навярно в социалната мрежа не можеше да остане дълго време закачена на стените ни,та си я предавахме от ръка на ръкаJ
Протестирах със знаменцето ,което си носех от Димитровград.
Протестирах като всички останали – по принцип или въобще срещу това или предходните, или всички потенциални правителства,които имаха или ще имат„трески за дялане”.Развявах байряка,снимах познати лица,а и такива,които ми пълнеха душата, и си повтарях на Катя Йосифова думите,че всеки режим си заслужава бунта.Забавлявах се същевременно на съчиненията без разсъждения от типа на „протестът е платен”,”Герб стои зад протеста”,”Сорос се е вмъкнал между редиците им”...защото както и да се оглеждах,накъдето и да се въртях, ни пари ми предлагаха,ни Герб ,ни Маргарит, или други подобни расстения, ми пазеха крехката снага.Та затова навярно и след нощта на 23-и,при излизане от метрото,когато жандармите без капка свян опипваха по джобове за документи и на народа му се налагаше да се натиска без да иска, ми падна зъбът.
Като си спомням сега за това, което ми е трудно да опиша без да повтарям вече писаното от нощта на 23-и, се сещам за подслона,който ми осигури Дианка. Пребивавах три дни и две нощи, в часовете,когато не бяхме пред Парламента, на „тепиха” – диванчето й, което като се разтегнеше и приличаше точно на това.И чийто псевдоним никак не беше случаен предвид революцията в сърцата ни.Та на „тепиха” пред новините от Канал 3,но срещу тези на Пеевски,Бареков..., си изкарахме чудни вечери и утрини с раздумка за наши общи приятели и събития.
На 24-и получих телефонно обаждане да се прибирам веднага,че баща ми е зле.Заподозрях емоционален рекет,но и не можех да пренебрегна факта,че е с два инфаркта .
На прага на родния дом:
- Как си? Добре ли си?
- Супер съм си!
-Но,татко, това си е чист емоционален рекет!Доволен ли си сега?!!
- Предоволен! Паля колата и да тръгваме!
-Къде?
На барикадите,разбира се!
При което го изгледах под око и след като установих,че е пореда си и е съвсем сериозен,добавих:
- Там бият.Изгубих един зъб...
- Моите са изкуствени.Хайде!
След което ми се крещеше „Обичам те, татенце!”
И тръгнахме.През димитровградския площад,където се подписаха с майка ми против Олигарски,към пловдивския,където ми бяха дечицата.
По пътя, незнайно защо, си спомнях как бях слезнала от софийския автобус и минавайки през централната алея в Д-град,(навярно съм сияела от живот,защото привличах доста народ покрай себе -чела съм,че когато на човек му е светло на душата ,осветлява и околните и те несъзнателно го поглеждат или приближават) ми предложиха уай фай на заведението,което иначе не разполагаше уж с такива екстри,заразпитваха ме откъде така със знаме се връщам и как е там- бият ли, убиват ли.
Нищо подобно,отговарях развеселена, там те зареждат с живот,там си абсолютно свободен.И те се радваха наедно с мен и закроиха планове кога и с какво да идели в София. На една от съседните маси обачи дочух отвратителната реплика: „Ето, софиянци .Пък наште- нищо не правят”
Не се стърпях и попитах момичето,което се възмущаваше.
– Какво не правят наште?
- Ми кво, в София организират протести,а наште –нищо.
- А може би наште протестират в София?
-Амиии...никви ги няма.
- На нашия площад няма ли протестиращи?
– Ми няма ми! Ако имаше,щях да съм там- плаща ли по 30лв. на човек.
- А аз от тук ги виждам,- ейййй там им е знамето – след което едва се въздържах да не се размея с глас. Момичето се заогледа и понеже не разбирах по погледа й дали вижда трибагреника,добавих:
-Ако не ми вярвате,пратете ваште да проверят.- и тръгнах- към площада,където моето и тяхното( около 10-тина младежи) знамена се разпознаха и съответно развяха с” ОСТАВКА!”
Смешки и закачки,сред интелигентни лумпени, и вече София ми беше у дома – в родния ми град.
На следващия ден изкарах с три мои приятелки( Татяна Антонов и Фотичка Жекова, исторички и Росица Пиронска ,хайку поетеса,която ни дойде на гости от тетевенския балкан специално за протестите) една незабравима нощ с полицай фотографJ
Следва продължение
Отново в Димитровград