Честват 172 години от рождението на Вазов. Специално натоварени за целта и
подходящи за случая люде произнасят гръмки и нищо незначещи слова. Честването е
организирано вяло, но върви по план – повечето от участниците на прима виста говорят
това, което мислят, но излиза, че е това, което не мислят.
Нека си го честват Вазов. И с честването, и без него той няма да пострада. Слава
богу. Най-много някой, провокиран от преумно казаното, от чисто любопитство да
реши пък да посегне към нещо от творчеството му, напук на празнословието и
гръмкословието. Това ще е единственото най-разумно действие след случилото се.
Дано. Защото иначе би било много лошо... Не за Вазов, разбира се.
Иначе речено, нищо ново под слънцето – и това честване ще мине и ще замине. И
вместо с нещо събитието този път наистина да бъде запомнено, то бързо ще бъде
забравено. Както обикновено. Повече от банална история. Няма що.
Едно става пределно ясно още веднъж: всичко, направено около тази некръглагодишнина, издава дълбока хуманитарна криза на ценностите – като се започне отризнанията за делото на твореца и се стигне до съвременните оценки за неговототворчество – както си му е редът, типично по български. И отново за случая, разбира се.
Бедний, бедний, Вазов...
Покрай всичко останало прави силно впечатление и нещо друго, немаловажно,
разбира се – отсъствието на младите в събитията по честването, които с мненията и
съмненията си да тласнат отношението към Вазов, където те смятат, че трябва да е
днес. Сигурно не защото те самите не проявяват никакво отношение към него. А може
би защото възрастните не са им дали тази възможност – отново по типично български
маниер. Дано обаче тук да греша. Много се надявам наистина да е така. Иначе, тежко и
горко ни като нация.
И сега, както добре сме се наслушали някога, възрастните продължават да повтарят
все същата удобна за всяко време мантра, че тяхната най-главна вина била нахалната
им младост. На младите, де.
Нека си я повтарят, за да не я забравят. По същата тази логика, която твърди, че
повторението е майка на знанието и баща на оглупяването. Като е станало дума за него,
ето какво е казал някъде класикът. Той е казал как младите проклинали оглупялата
мъдрост на старите. Реченото е малко грубо, но затова пък абсолютно искрено и
съвсем истински:
Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.Но дотам.
Защото у нас, както добре се знае открай време, всяко чудо е за три дни... Така е тръгнало и така ще си върви.
Когато и те някога остареят, сигурно по същия начин ще говорят за младите. Пак по
добър български обичай.
Да са ни живи обичаите, че иначе без тях ще сме съвсем за никъде...
На чист български: берекет версин. А дано, ама надали...
А после се чудим защо младите не проявявали отношение. Още много дълго ще се
чудим. И ще си останем обаче само с чуденето. Вече добре знаем защо.
По стара нашенска традиция лудите обаче този път няма да се налудуват, докато
умниците се наумуват. Защото не останаха вече луди... И те отдавна емигрираха, за да
търсят щастието си някъде другаде.
А иначе, искаме хуманитаристиката да е на нужната висота. Много искаме. Ще има
дълго да почакаме. Както впрочем и нас чакаха някога. Но не ни дочакаха. Тогава поне
беше ясно защо. За разлика от днес.
Карай да върви. Какво ли не може да се случи в Българийката ни. И това ще
преживеем, че и какво ли друго още не.
Бедний, бедний, Вазов...
Днес отново ти честват юбилей.
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Георги Георгиев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022