Всички познаваме онова, кой знае защо винаги изненадващо ни, усещане, че "Светът е малък", когато се сблъскваме с човек, когото никога не сме си представяли, че ще срещнем лице в лице. А после да ни мине през ума, че нищо на този свят не е случайно. И накрая, ако през цялото време сме имали интуицията, която не е нищо друго, освен изпреварващо познание ни е била дала сигнал, тогава всичко става три в едно...

А на мен тази ранна сутрин все това ми беше в ума, като отивах към терасата на кафенето в крайморския град да изпия точно „Три в едно“.

Както очаквах, да намеря свободна маса би било истинско чудо. Зърнах все пак свободно място на една, на която седяха възрастен мъж и млада жена: навярно негова внучка, казах си, туристи, чужденци... което сметнах, че се потвърди: жената улови блуждаещия ми поглед и едва забележимо кимна към свободния стол срещу мъжа.

С жест за благодарност, по китайски маниер, с едно едва забележимо кимване, приседнах, а сервитьорката взе поръчката ми...

Хвърлих едно око към масата. Пред младата жена имаше купчина ежедневници и седмичници. Взе напосоки един, разтвори го, зачете. Говореше чист, красив български език, но акцента ѝ си личеше.

Сега погледнах към възрастния мъж. Слушаше внимателно, лицето му изразяваше тиха мечтателност... но очите му бяха празни... Беше сляп...

Жената продължи да чете хубави неща за страната, успехи на деца в международни математически олимпиади, безработна жена намерила чанта, пълна с пари, открила собственика, върнала му я... все любопитни факти...Но забелязах, че четеше избирателно.

Когато спря, възрастният мъж взе чашата бира и явно разбрал за присъствието ми, изпита неудобството на културния човек да е безразличен, я вдигна към мен:

- Наздраве, младеж...

Засмях се:

- За "младеж" ще почерпя... гоня седемдесетте, господине.

- Е, - на свой ред кимна мъжът, - прав съм... за моите 94 сте си младеж... Я да се запознаем - стана, подаде ръка точно към моята, която протегнах, ставайки и аз, - приятно ми е... Милчо Миланов се казвам...

Светът се завъртя под мен в един безкраен бяг. Сърцето ми скочи в гърлото.

Овладях се и стискайки, разтърсвайки здраво ръката на мъжа, отвърнах:

- Аз съм Борис Цветанов...

Този път стана видимо, че се завъртя светът под краката на събеседника ми... Но и той се овладя, отмести стола, пристъпи към мен и под все по-учудения поглед на младата жена, бащински ме прегърна. Очите му вече не бяха хладни, в тях се появи влага и топлина...

Приседна на стола си.

- Надявам се, не е случайно съвпадение на име... А този дето пръв е изрекъл "Светът е малък" е гений...

После обърна глава към вече некриещата голямото си удивление жена:

- Борис... е, позволи ми да те наричам така и да сме на "ти", това е Герда, помощничка в моята "старост -нерадост" Герда ,това е Борис Цветанов, преди години написа книга за моя баща, но което е безкрайно по-важно и за мен е чест да срещна човека, който направи друго: той събра разделението ни семейство...

Жената се усмихна, влагайки душа и сърце, и ми подаде ръката си...

- Само помогнах – смотолевих, но Милчо Миланов завъртя глава:

- Нееее, без теб щеше да стане... поне след десетина години... С какво да полеем срещата?

- С каквото и ти...

- В България сме, ракия, Борисе, и нали рода ми си е от Елена... Ами еленска сливова, ако има и еленски бут за мезе...Питай Герда, дали е доволна?

__________

През 1979 година издадох книга за героя летец от Първата световна война Иван Миланов. Роден в Елена, родът му бе тръгнал от Горна Оряховица. През 1921-23 години заместник началник на Гражданската авиация, убит в априлските нощи на най-драматичната година в историята ни 1925.

- За душите на близките ни, които не са вече сред нас - вдигна чашата си Милчо.

Сведе глава, допълни:

- Баща ми... жена ми Цвета.

Пих до дъно.

Герда веднага ми наля отново.

______

За да напиша книгата, се свързах през 1978 с Цвета Миланова и децата им Ваня и Иван. Сприятелихме се.

Милчо бил завършил Военното училище (има една малко известна заповед на цар Борис ІІІ - държавата да се погрижи за децата на избитите и от двете страни на барикадата през 1925 г. Момчетата - във Военното училище, момичетата - в Американския колеж).Уволнил се 1946 година, записал мечтаната от малък медицина, през 1947 спечелил стипендия в Харвард. Георги Димитров, който иначе лично познавал баща му, парафирал молбата да замине за САЩ с "твърдо не"...

Завършил медицина. Един ден през 1964 година, ,на връщане от международна конференция в Цюрих, слязъл от влака в Белград и отишъл право в Американската легация. Не всичко минало гладко, но с времето се установил в Дюселдорф.

В края на седемдесетте години бил вече най-известният лекар по очни болести в Западна Европа. По нещо се чуваше за него и у нас.

______

Един ден Ваня, беше 1980 година, ме покани на по чашка и на кафе, и почти заплака. Така и така, ти се имаш (тя и брат й казваха, че вече съм си член н семейството) с някои хора. Почукай и ще ти отворят, казва Библията... Помогни бе, човек, знаеш ли каква мъка е разделено семейство... Жена и деца на невъзвращенец, знаеш ли какво е...

И ми просветна. Онова "Нищо не е случайно" също е гениално. В епилога на книгата си бях включил цитат от Тодор Живков. Няколко изречения, пълни с топли думи, за жертвите на април 1925 г .Бях вмъкнал дипломатично, че един, за когото тия думи се отнасяха пряко, беше Иван Миланов.

Когато книгата излезе, много приятели ми триха сол на главата за това, по едно време дори съжалявах... но сега разбрах, че подсъзнанието, интуицията ми е подсказвала да го напиша, че ще е полезно, и ми е движила ръката...

И казах на Ваня какво да направи.

Добрала се до Първия. Така и така, разказала, подарила книгата, сложила автограф, показала цитата, заключила "Сам знаете, другарю Живков, не сме 1964-а.1980-а сме..."

Живков се изправил, подал ръка на момичето:

- Иди си и кажи на майка си да стяга куфарите.

Ваня скочила разплакана да го прегръща...

Седмица по-късно цялото семейство се прегръщало на гарата в Дюселдорф.

А за мен завинаги остана в сърцето ми усещането, че съм направил поне едно добро дело в живота си...

___

След 10-и ноември Милчо започнал да си идва всяко лято за три седмици в България.

Отначало го съпътствала жена му. Но за съжаление човекът върнал зрението на хиляди хора от цял свят, започнал прогресивно да губи своето и лекарство нямало.

Жена му починала. Но той продължил да идва всяка година. От Медицинската академия му пратили Герда, млада лекарка психолог, да го съпровожда. И така... всяка година. До сегашната 2012-а. Предимно край морето. С Герда, която всяка заран му четяла български вестници.

_______

Милчо отпи от кафето и се изправи.

- Аз малко ще се поразтъпча - каза и спря с жест Герда. - И сам мога... Утре си тръгваме, нека отнеса в себе си дъх от морето...

Отдалечи се, а Герда впи в мен големите си тъжни очи.

- Господине... вероятно разбрахте, че му чета за това, което става в България избирателно...

- Да - кимнах.

- Грях ми е на душата... но ще го споделя... Той носи страната си в сърцето си... Винаги я е носил...И аз не мога да си позволя да му чета за онова, което преобладава из пресата, при това най-често с грамадни букви... Добре, че никога в дома си не е държал телевизор и не иска такъв и тук, за да чува неща, които да не мога да скрия... Грях ми е на душата, но мисля си: по-добре е, че господин Милчо Миланов сега е сляп за това, което става в родината му...

Замълча, натъжи се още повече, отпи глътка:

- Боя се, че го подозира... Но се опитва да живее с това, което му чета... Мисля, че нарочно се отдели от нас, за да ни даде възможност да си кажем онова, което не е за пред него...

_______

През 2013 година се срещнахме пак.

Но на следващата Герда ми писа, че е починал.  

Остана завинаги в паметта ми. Запомних топлината по лицето му, когато младата жена четеше добрите новини. И го виждам с гръб към нас, с лице към вечното море, което поздравяваше... един нов дядо Йоцо, който поздравяваше нова, демократична България...

И като Герда, поемам си го като грях на душата, :по-добре беше, че Милчо Миланов бе сляп в тия последни години от живота си... И виждаше една винаги мечтана родина...

 

------------------------------------------------------------------------------

© Борис Цветанов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021