откъс

 На изток, далеч на хоризонта пред нас, започна да просветлява и в утринния сумрак видях гърбицата на суша. Това вероятно беше малкият остров в средата на пролива Баб Ел Мандеб, който оформяше два естествени канала, свързващи Червено море с Аденския залив. Избрах левия, като по-малък и вероятно с по-слаби насрещни течения. По обяд отпочиналият Светльо се подаде от люка, захапал сухар в устата и с буркан сладко от ягоди в ръката. Докато опустошавахме конфитюра и пакета сухари, голите брегове отляво и отдясно започнаха да се събират, оставяйки само тясна водна ивица пред нас. Имахме основателни страхове и опасения и започнахме да ги коментираме. Ако вълните в тесния пролив бяха все така стръмни и нагъсто, а вятърът продължаваше да бъде насрещен, трябваше да лавираме почти всеки десет минути, щяхме да губим скорост и да напредваме много бавно. Но ако срещу нас излезеше и силно подводно течение, преминаването през пролива можеше да се окаже невъзможно даже и с помощта на двигателя. Ако това се случеше, планирахме да се скрием на завет откъм подветрената страна на малкия остров в средата на Баб Ел Мандеб и да изчакаме промяна във времето, превръщайки се отново в неволни пленници на Червено море. Скоро доближихме достатъчно пролива, Светльо извади бинокъла и радостно съобщи, че вълната в тесния воден път е по-малка, няма гребен, а само бели зайчета, вдигнати от все така силния вятър.

- Ние такива зайчета ги хрускаме на закуска, казвай довиждане на Червено море, защото скоро няма да го виждаш вече - от опит знаех, че в такива моменти малко самоувереност не вреди.

Все пак, когато навлязохме в тесния половин миля ляв ръкав на пролива, ни обзе естествено вълнение, мястото изглеждаше доста диво и сигурно криеше много невидими опасности. За по-голяма сигурност и маневреност запалихме двигателя и в комбинация с опънати наполовина платна предпазливо заплавахме навътре. Започнахме напрегнато да следим близките сиво-кафяви скалисти брегове, където вълните се разбиваха с глух тътен и изхвърляха високо нагоре бели фонтани морска вода. Морският късмет и този път кацна на мачтата ни, улучихме слабо подводно течение срещу нас и вълните бяха намалели доста, пречупени от близките брегове. Скоро брегът отляво изви на североизток в голяма дъга и се загуби в далечината, а отдясно на „Хелиос“ островът завърши със силно вдаден навътре в морето каменен нос, зад който се видя добре закътана лагуна, с примамливо плискаща се спокойна зелена вода. Бреговете бяха голи и пусти, напълно лишени от човешко присъствие. Спонтанно решихме да влезем в нея и там да останем една нощ на котва, да си починем и изсушим пълната със солена вода яхта, както и да залепим с течен силикон неграмотно направения преден палубен люк.

Вятърът бързо ни напъха в малкото и отлично защитено заливче и лесно намерихме удобно за закотвяне място. Оправихме котвеното въже и пуснахме рогатото желязо в прозрачно зелената вода, когато Светльо силно стисна рамото ми и безмълвно посочи с ръка нещо, което можехме да видим само от мястото, където вече се бяхме закотвили. В дъното на залива имаше десетина еднакви сгради, боядисани в защитно зелено и имащи тревожна прилика с военни казарми, но много повече ни притесниха двата големи военни катера, които точно в този момент се отлепиха от малкото наколно пристанище и с вирнати носове се насочиха право към нас.

- Този път яко зацапахме свещите, братко! - Светльо гласно изрази моите предчувствия за очакващите ни съвсем скоро беди. След няколко минути двата сиво-зелени катера спряха от двете страни на „Хелиос“, десетина въоръжени с автомати „Калашников“ йеменци се хванаха за яхтените фалшбордове и закрещяха:

- Полис, полис, хендз ап!... Нашите ръце мигновено излетяха към небето, вече знаехме, че неволно бяхме се наврели в йеменска военна база, добре прикрита на малкия остров, разделящ пролива Баб Ел Мандеб на две...

___________________________________________________________________________________________

Райко Матеев, „Моята Азия. С яхтата „Хелиос“ от Царево до Сингапур“, ИК "Колибри", 2011