Откакто съществува Земята, съществувам и аз. Тук съм от самото начало. Тук бях първа, ще бъда и последна. Аз съм тази, която дава смисъла на живота. Аз съм тази, която тласка най-висшите създания, наречени хора, да вървят напред, следвайки мечтите си. Благодарение на мен всеки се ражда готов да се разпорежда сам със съдбата си и идното в бъдеще. Всяка прашинка и тревичка, всеки камък, всяко живо създание има правото на щастие благодарение на мен. От мен произхожда щастието, от мен произхождат и амбициите. Към мен се стреми всеки и от мен зависи всичко. Аз съм изворът, аз съм началото. Аз съм Свободата.
За мен всеки е чувал - та дори и ти самият. Сигурна съм. Аз съм около теб, аз съм в теб. Аз те съпътствам и част от мен ти принадлежи завинаги, така както и ти принадлежиш на мен. И днес съм тук с една едничка цел. Тук съм да ти разкажа моята история. История, която трябва да бъде чута. Чута, защото тя ми отвори очите. Накара ме да проумея онова, за което бях така сляпа и не можех да прогледна. А именно, че аз сама на този свят не мога да съществувам. Не може да ме има. Осъзнах, че съществуването ми до този момент далеч не е било пълноценно и толкова функционално, колкото ми се е искало и съм си въобразявала, че е. Истината беше друга, смисълът също. И така нека започна преди да съм те отегчила напълно.
Всичко започна в един също така прекрасен ден като останалите предходни. Безкрайната ми мисия да се загнездвам в душата на всяко ново появило се същество на Земята, продължаваше. Но това не ме уморяваше, даже напротив. То ми даваше сила да продължавам и жажда за още и още. Харесваше ми да се чувства нужна. И не само се чувствах- наистина бях. Знаех го, защото бях виждала много истории, откакто съм на този свят. Имаше такива, които ме ползваха пълноценно до края на дните си, но не бяха малко и онези, които не го правеха качествено и затова насилствено им бивах отнемана. Мъчно ми беше за тези същества, но какво можех да сторя, когато бързах толкова много, с цел да изпълнявам мисията си достойно. Беше ми пределно ясно, че много зависеше от мен, но също така осъзнавах и че всичко, което бях изградила, статута, който си бях създала, би рухнал тъкмо в мига, когато реша да поспра за почивка. Затова и не спирах, но се оглеждах. Оглеждах се, защото ми харесваше да виждам щастието, което творях. Беше като да рисувам с бои. А моите рисунки бяха историите на всяко живо същество. Но най- ми харесваха тези на хората. Защото именно хората са тези, които бяха дарени от Господ със светли умове и знаеха най- добре как да ме ползват. Всеки човек намираше свой начин и приложение на частицата от мен, която му се полагаше и това ги правеше своеобразно щастливи и усмихнати. Бях свикнала да се зареждам от усмивките им, въпреки че от време на време ми се случваше да виждам унили лица, а това бяха същите онези, които споменах по-нагоре в разказа си. Но в същия този ден започнах да забелязвам нещо.
Първо ми се струваше, че си въобразявам, понеже прекалено много се заглеждах в творенията си, но в последствие все повече и повече започвах да проумявам картинката, на която бях неволен свидетел. А именно хората, които не бяха доволни от живота си. Ще кажеш какво странно има в това. Нали теб не те засяга, понеже ти даваш на всеки това, което имаш за даване. И сега ще ти кажа- тези хора бяха тъжни, угрижени, загнездени в собствените си мисли, но не затворници, не оковани.. нищо подобно. Те бяха свободни. Аз все още им принадлежах. Разполагаха с мен, ползваха се от мен, както всеки друг път, но сега беше различно. И разглеждайки внимателно тази картинка, прозрението ме осени- не им бях достатъчна. Имаха ме, ползваха ме и въпреки всичко не им стигах. Рисунките, които творях вече бяха мрачни, неприветливи. А цветовете- тъмни, монотонни, потискащи.
С всеки един ден се чувствах все по- малко нужна. Самотата и чувството за вина ме обгръщаха и стискаха здраво за гушата. Чувствах се окована. Чувствах невъзможност да избягам и да преодолея положението, в което бях изпаднала. За първи път не можех да се преборя с нещо сама. Затъвах в безизходица с всеки един изминал ден и така иронията, която ми причиняваше най- голяма болка, беше на лице. Аз, Свободата, се превърнах в затворник – отхвърлена, недостатъчна и разпокъсана из цялата Земя в окови, които отчаяно се нуждаех някой да разруши.
Времето летеше. Скръбта на хорските същества растеше. Сърцето ми се късаше от болка и невъзможност да преглътна накърнената си гордост. Непонятно бе за мен чувството на непосилност. С всеки изминал ден пламъкът на надеждата ми гаснеше и така докато накрая остави след себе си само пустош и въглени в душата ми. Нямаше какво повече да се стори, нямаше нещо, което да не бях изпробвала.
Един ден просто реших, че е крайно време да се оттегля от Земята, мъката тежеше като камък на сърцето ми. Не така трябваше да си отида. Не това трябваше да бъде краят. Сломена и предадена, поех по път, чийто край не виждах. Не знаех къде отивам или какво ще правя. Скитах се като чужденец из своите земи. И тогава с най-голяма изненада, почуда и уплах усетих нещо топло да ме обгръща от двете ми страни.
Непознато чувство бе за мен това. Нещо ново, непонятно. Нечие присъствие бе това, което караше замрялата ми душа да моли за живот. Нечие присъствие изпълваше атмосферата и мен самата. Извръщайки любопитно глава, очите ми се вкопчиха в нечии други. Очи изпълнени с живот, жадни за приключения, блещукащи в непрогледния мрак. Първа тук дойдох, на какво ли не съм ставала свидетел през целия си път досега, но с такава красота и светлина не се бях сблъсквала. Толкова изящно, меко и топло усещане, такава чистота излъчваше фигурата срещу мен, че дори не се поколебах да я попитам коя е и откъде е.
Тя не побърза да отговори. Първоначално се усмихна топло и вежливо, карайки ме да се чувствам неудобно, че бях тъй дълбоко изпаднала в унинието си. Огледа ме от глава до пети, след което ме хвана за ръката и притегли до себе си, за да седнем в близост една до друга. Мина известно време, в което любопитството ми неистовото растеше и най-сетне тя започна да говори с най-невъобразимо уютния глас. Не каза името си, но разказа историята си. Разказа ми как странствала откакто се помни из душите на всяко живо същество. Разказа ми как била щастлива, че правела добро. Харесвало и да вижда хората засмени. Харесвало и да вижда как тя предизвиквала едно конкретно чувство в стомаха, когато един човек видел друг. Твърдеше, че тя предизвиквала и един вид поглед, един вид усмивка и излъчване, каквито никой друг не можел да сътвори. Тя била първоизточникът на щастието. Мислела си и тя като мен, че благодарение на нея мир и благополучие съществуват. Но уви, оказало се, че грешала. Постепенно започнала да забелязва как хората се карали един с друг. Разделяли се. Виждала все повече и повече сълзи и тъга из Земята. Направила всичко по силите си и тя като мен да поправи случващото се, но безуспешно. Затова напълно обезнадеждена, тръгнала да скита на произвола на съдбата. Скитала дълго и безцелно. И тъкмо, когато била на прага на силите си, срещнала мен. Но крайно неспособна да сдържам повече любопитството си, аз прекъснах разказа й и необмислено я попитах:
- Но как съумяваш да си толкова щастлива, когато целият ти свят е рухнал пред очите ти?
- Нима не разбираш? Още в първият миг, в който те зърнах, проумях всичко, което ми се бе губило досега. Аз съм Любовта. А любовта, с която дарявах хората се оказа напълно недостатъчна. Любовта им даваше временното щастие и уют,с който си затварях очите, но също така и им налагаше ограничение. Отнемаше им свободата като отделни личности, когато се обричаха един на друг, заклевайки се във вярност и любов. Аз знам твоята история. Прочетох я в очите ти. Ти си Свободата. Ти си онова, което винаги, някак непонятно за мен, съм търсела.
Останала без думи, останала без дъх, се хвърлих в прегръдката на Любовта. Изпаднала във възторг, напълно неспособна да сдържам сълзите си, усетих как животът си проправя път към сърцето ми и на мястото на бунтуващата се зима, се загнезди слънчевата пролет. Съзнанието ми бе експлозия от емоции. Сълзи от щастие се спускаха и пареха страните ми и за първи път в живота си не чувствах самота.
Дори повече. Чувствах, че бях открила своята спътница в живота, своята другарка.
Мислите най-сетне започваха една по една да се навързват в главата ми и това бе моментът, в който осъзнах, защо бях тъй недостатъчна на хората. А именно, защото никой не е способен да се ползва от дадената му свобода пълноценно, ако няма и капка любов. Защото свободата е достатъчна до момента, в който не постигнеш всичко, но няма с кого да го споделиш. Защото не можеш да принудиш птицата да се рее непрекъснато в пространството, без възможност да кацне и да си свие гнездо.
А моите окови бяха завинаги разрушени. Промених се напълно. Намерих спътницата си и заедно с нея щяхме да се завърнем заедно и по-силни от всякога, за да правим живите създания щастливи. Щастливи в истинският смисъл на думата. В смисъла, който само свобода и любов могат да дадат.
И така ние, Свободата и Любовта, бяхме обречени да сме заедно. Заедно, подир сянката на времето, вовеки веков.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
Творбата е отличена с първа награда в литературния ученически конкурс "Любовта и свободата"
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
© Виктория Бешовишка
© e-Lit.info Сайт за литература, 2018