Не ме разкъсвай – ще ти трябвам цяла,
калинка из пожарите на зимата,
без пулс и думи, които ме измислят,
без сладката отрова в кръв и тяло,
без питане за край и за начало.

Не ме разкъсвай – вече съм горчива,
не бяла приказка с очакван край,
а бездна в стъпките на Лорелай,
минавам сляпа през вода ревнива,
животът е използвано индиго...

Не ме разкъсвай – поетите се къпят в смърт,
дори когато славата е тяхна майка,
готови са за участта на Оскар Уайлд,
за присмех, глад, Геена, земетръс...
Обгръщат с нежност и врага си изведнъж.

Не ме разкъсвай – а защо пък не?
Горят и прецъфтяват пролети,
омразите пробиват водоскоци,
през танца на заучените жестове,
усмивката ти хапе като плесен.

Добре че ме разкъса – като обстоятелство,
което някога се случва предвидимо,
разлиства се денят ми в синоними
на знак, сълза и храст – сияние-измама.

Но само птиците обичат глухонямо...

------------------------------------------------------------------------------------------------------- 

Стихотворението е едно от трите, за които Анжела Димчева бе отличена с поощрение в тазгодишния конкурс за любовна лирика "Любовен човек"

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Анжела Димчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2013