Двама

Прощавай за скитащите минути тишина,
изплъзнали се някога от устните-
говорех, но преливаха мълчания
и смисълът им беше силен.

Грешах в посоките, но никога
във ударите на сърцето си,
което със камбанен звън ти известяваше,
че вече си ми дом и слънце под небето.
Пътеките завиваха към ада ми –очите ти,
които ме преследваха във падащия мрак,
душата ми залитна и се спъна,
потече по лицето ми като сълза.
Пречистена и влюбена се върнах
към празното си и самотно тяло,
тогава ме целуна и отвърнах
и всичко почна сякаш отначало.
Сънувах залезни ръцете ти по
кожата ми
и устните, капчуци замечтани.
И пак ехтеше силно в мен камбаната-
напомняше, че този път сме двама.

Мост

И светът ми се срути безпомощен...
И сърцето отстъпи назад.
Плиснах тъгата си в ръцете на вятъра,
подарих му моята зима.
И валяха снежинки в душата ми,
всеки вик беше за теб,
бях Сизиф, търкулнал любовта си нанякъде.
Бях жена без лице.
Само с обич не може, не стига.
Аз я сграбчих, после сломена разбрах:
Не е грешно да бъдеш обичан,
а самият живот е тъга.
И потънах замечтана в тревата,
от тревогата мост изградих към ръцете ти.
И се моля- всяко нещо да почва със теб
и да бъда последна.

* * *

Поникваш по устните ми
капеш по кожата ми
събаряш звездите ми с длани.
Подари ми онова сърце
което ще заживее
и диша вместо мен.
Сграбчи в пръстите си
гривата вятър,
за да ме докосва нежно
сякаш си ти.
Съблечи сърцето ми
от тъмната паяжина,
която спира чувства
и думи.
Живей ме!

* * *

Като сенки се вричаме, като варвари любим -
остарява светът, когато мълчим,
по гърба на земята пролайва като куче самота,
която наднича от последния ъгъл.
Не заспивай без моите лакти,
врязани косо в ръцете ти,
от смеха на капчука запази и за мен.
И когато последната птица от зимата
наклони криле над челото ти,
напиши ми сърцето си в стих.
И разкъсай душата ми-
тази невярна жена
като гълъб да литне по белия свят.
Да докосва със нежност, да изгаря в любов
и да плаче само за теб.

* * *

В съня си бях снежен човек.
Топях се в ръцете ти,
когато ме прегръщаше.
Допирът на устните ми
не стопляше.
Сърцето ми беше от лед
и въпреки това влюбено.
Никой не искаше да повярва,
че те обичам
и аз се топях с всяка минута,
а зимата заплашваше да бъде
гроб за нашата любов,
напъпила по устните,
цветна и упорита,
и детинска и зряла,
с една дума неосъзната,
но сънувана,
снежна и бяла.
Разтопих се и от вадичките вода
излетя душата ми,
политна към теб
и потъна в очите ти,
в сърцето ти,
сгуши се на топло в ръцете ти
и ти я обикна
повече от студения сняг,
който не топлеше,
повече от снежния човек,
който се учеше да обича,

но не можеше.

* * * 

Помниш ли как плачеха кокичетата,
когато те докосвах?
Птиците се опияняваха
от аромата на преплетените ни тела
и намираха гибелта си в полет
към онова слънце,
което грееше само за нас.
Земята забави ход,
за да слуша думите ти,
които валяха като влюбен дъжд
по кожата ми.
А нощите прелитаха над нас
и траеха само секунди.
Пиех сока от устните.
Пияна от страстта ти,         
разперих длани
да обхвана колкото мога
повече от теб.
Не ми беше достъчно.
Направих колиба от ръцете ти
и се сгуших в тях-
едно момиче, което започваше да разбира,
че светът ще свърши без теб
и че е обречена на любовта ти.