Вие не искате любовна история. Вие искате трагедия, а единственият начин да получите такава е ако аз ви разкажа моята история. Вече години наред държа споменът за хаоса, който разпръсна душата ми, но днес ще изрека името му. Пред вас, за да ви разплача. Защото плача ли още веднъж сама ще се удавя в сълзите си. А не искам да умирам, не и аз, не и единствената оцеляла в нашата игра.

Връщам ви в едно горещо лято по средата на бързите гонки и парещия пясък. Хората тепърва откриваха телефоните с капачета, Backstreet Boys бяха залязали, а в моя живот започваха големите промени- онези, за които всеки копнее, докато не им дойде времето. Завършвах гимназия и ми оставаше едно лято преди да замина за големия град и да оставя зад гърба си родния си дом и всичко, което съм познавала през живота си.

Имах много тайни и грехове да пускам в капсула на времето, която да изровя един ден. Но най-големите бяха още в разгара си, когато дойде лятото и се готвех да напиша името си с големи червени букви на всяко място, до което се домогна.

Нашето градче е малко и изпипано до последния детайл. В него всички се познаваме толкова добре, че да не бъдем щастливи. Живеех 18 години в спретната къщурка, разбих си колената около стотина пъти на една и съща слънчева веранда, спусках се по покрива в едни и същи часове на нощта твърде често, за да не ме хванат. Не мога да отрека, че мразех това място, но не мога да си замълча и за любовта към него. Истината е, че единствено там се чувствах важна и то не без причина- носих фамилното име и високите скули на род, който бе издълбал името си с нож така, че да остане завинаги.

Разбира се, не бяхме единственото важно семейство в града. Имаше още едно, което бе най-голямата конкуренция за нас. Защо ли? Защото и татко, и главата на другото семейство, искаха да управляват нашето скромно съществуване и не се задоволяваха с половинки. Всичко бе започнало отдавна и вече се бе застопорило като нечиста и гневна игра. Бях принудена да мразя, ако не ни обичаха, а тези, които носеха онази фамилия, дето мама изсъскваше всеки път с нечовешко презрение, да избягвам сякаш са чумави.

Защо и ние децата бяхме замесени в тези безсмислени кавги, не знам, но и до ден днешен им нося теглото. Ще го изхвърля в собствения си гроб и сама ще обърна лопатите пръст върху ни. Кото всяко дете от примерните домове, онези с много бижута, умения да карат сърф и братя и сестри, покорили най-престижните университети.

Бях почти на 16, клечава и болнава, когато за първи път в живота си поех наистина голям риск. Измъквала се бях през прозореца на стаята си само за да се промъкна през този на най-добрата ми приятелка в съседство, но тази вечер щяхме да ходим на бар, използвайки фалшиви лични карти. Всъщност бяха нашите лични карти с неспокосано редактирана година, но искахме да звучим така, сякаш правим нещо невиждано. Когато се спуснах по големия дъб и тупнах на тревата с набрана нагоре рокля, разбрах, че връщане назад няма. Лилит вече ме чакаше, прикрита в сенките на големите розови храсти пред тях, и ето, че около час по-късно охраната на най-посещавания бар в града ни ни изгледа развеселено, подаде ни обратно личните карти, които ние поехме с потящи се длани, и ни пусна вътре. Сега като се сетя аз самата се смея със сълзи, защото така се радвахме, че сме ги измамили, а всъщност просто не им се е занимавало.

И така, тази нощ, в този бар, едно момиче с надрани колена, което размяташе мръсно русата си коса на дансинга и през пет минути бягаше в тоалетната, за да види дали грима й не се е развалил, срещна едно момче, на което не му се налагаше да фалшифицира данни, за да ходи на бар, момче с големи кафяво-зелени очи, розови устни и тениска на рок банда, която майка й никога нямаше да одобри да слуша.

- Ей, ти, седни до мен. – покани ме той, когато за десети път излизах от тоалетната.

Стомахът ми се бунтуваше от нерви не само защото за първи път щях да говоря с момче при такива обстоятелства, ами и защото развивах параноя, че нашите вече са разбрали, че ме няма и полиция пътува насам, за да ме извлече навън засрамена.

Седнах до него. Виждах, че е по-голям поне с три години и когато светлината падна върху него осъзнах, че ми е смътно познат. Не се сетих кой е, нямаше как да знам.

- Е, кой си ти? – запънах за по-оригинално здравей, а той го сметна за доста остроумно.

- Ромео. Ами ти?

- Ана. Наистина ли си Ромео? – погледнах го с вдигнати вежди, изненадана от името му.

- Не знам, ти ще ми кажеш.

Разсмях се, а той ме гледа дълго как се мъча да спра да се хиля като пет годишно, а после се обърна към бармана и ми поръча питие. Алкохол. Поизпънах роклята и спрях краката си, които бяха толкова слаби, че дори тънката рокля не им стягаше, от треперене. Казах си, дръж се, Ана, той е прекрасен, и останахме в ъгъла на бара, премръзнали от емоции, до сутринта. Когато се прибрах всички вече бяха станали, но тичешком се върнах в стаята си и се пъхнах с дрехите в леглото. Не можех да мисля, камо ли да се тревожа. Ромео бе стиснал ръката ми, преди да поеме в друга посока, а преди това бе оставил следи навсякъде, и сега цялата бях инфектирана. От любов.

Истината бе, че той наистина се казваше Ромео и бе кръстен на същия този Ромео, който трагично бе обичал Жулиета. Има ли изобщо други? По-късно разбрах каква ирония на съдбата е това. Бях се побъркала, че никога няма да го видя повече, когато се появи на вратата ни. С баща си. И къщата избухна, защото най-големия ни враг бе дошъл на наша територия. Татко ги покани в хола и седнаха от двете страни на дървената маса. Ама разбира се, трябваше да се сетя по-рано, та нали винаги съм подозирала, че кармата е малка мръсница. Строполих се на последното стъпало, вкопчих се в перилата и зяпах умопомрачено надолу. Ромео бе най-големият син на семейството, чието име ми бе забранено да изричам, и в момента баща му се опитваше да отнеме града на татко.

Хапех толкова силно устни, за да не закрещя, но така се бях загледала в изрязаните скули на младежа, в начина, по който кръстосва ръце и в живото любопитство под гъстите му вежди, че не чух сестра ми, която също бе дошла да гледа.

- Кой е този? –попита, без да се свени, по едно време.

Стреснах се и изпищях. Строполихих се няколко стъпала надолу и скрих лицето си с длани. Всички погледи дойдоха към мен, а аз стоях, полуизправена и натъртена, само с една стара тениска върху ми и скрито лице, вярвайки че може той да не ми обърне внимание.

- Ана? – прошепна той, но бе достатъчно, за да махна ръцете си.

- Здрасти.

- Какво правиш тук... О, не.

- О, не. – повторих аз с плаха усмивка.

Сестра ми възкликна бурно от върха на стълбището, а мама довтаса, за да ми се скара, че съм прекъснала важната среща. Исках да й кажа, че в момента аз съм срещнала най-важния човек в живота си, но си замълчах и избягах обратно в стаята си, като преди да се скрия в коридора задържах по-дълго от приличното погледа на Ромео. Тъкмо затварях вратата с треперещи от вълнение ръце, когато ядосаното „О, не” на татко огласи къщата.

Хвърлих се на леглото си и зарових лице във възглавницата. О, Ромео, скъпи мой Ромео, защо дойде, какво направи.Така живях няколко седмици, преди да го засека в същия бар. Той хвана ръката ми и този път седнахме в едно от сепаретата. Ухаеше на ванилия и нещо идентично. Смееше се много и сякаш бе по-отпуснат от преди. Говореше тихо, че да се налага да се приближавам, за да уловя всяка дума. Отидох само един път до тоалетната и то за да питам Лилит дали да го целуна накрая на вечерта. Тя ми каза да не се целувам на първа среща и избяга на дансинга.

Само че той ме целуна миг преди таксито му да дойде. После се качи, закопчавайки дългото си палто и ме остави сама в нощта. Шестнадесетгодишна, съвсем млада, влюбена, уплашена. И всичко това само и единствено заради него.

Това даде началото не просто на нещо голямо и жизненоважно, а на истинския ми живот. Казах ви, че ще ви върна в последното ми лято преди университета и така и ще направя.
Ромео и аз се крихме по нощите, карахме с колата му до края на града и се въргаляхме по поляните като малки деца и стари влюбени.

Завърших гимназия и върху снимката си в годишника залепих тази от втората ми година, малко след като се бях запознала с Ромео. Харесвах най-много тази своя версия- преди да стана дива, но и вече вкусила дивото. С будни лешникови очи, дълга до кръста руса коса и такова вълнение на лицето. Олицетворение на първите тръпки на любовта. А сега, две години по-късно, косата ми бе остригана до ушите и в бяло, очите ми винаги с кръгове под очите, ръцете заякнали, а лицето сурово и аскетично.

Пораснах и разбих много стереотипи, за да стана един, познат само на момичетата, влюбени в невъзможни за обичане момчета.

- Пак ли е той? – попита сестра ми, когато се промъкнах в стаята й, за да се измъкна.

Моят прозорец вече се заключваше и ключът се пазеше стриктно от татко. Той не харесваше Ромео. О, какво говоря, направо го ненавиждаше. Промърморих тихо утвърдителен отговор и с боси крака се хлъзгах по покрива, преди да се спусна от дървото право в неговите ръце. Той ме хвана здраво, опря се на ствола и ме целуна.

Отвърнах на целувката му и прекарах пръсти през косата му, която през това лято вече бе дълга почти до раменете и къдрава. Тъкмо ме бе пуснал да стъпя на земята и с усмивка шепнеше срещу устните ми, когато внезапно лампата в хола светна и завесите се дръпнаха. А големия дъб бе точно срещу лицето на татко, който изглеждаше нелепо сериозен за раираната си пижама. После гневът му избухна и той метна дистанционното за алармената система с такава сила по прозореца, че го счупи. Ромео зяпаше шашнат, а аз отвърнах на изпепеляващия поглед на татко и се усмихнах, преди да се вкопча в ръката на любимия си и да го задърпам към колата, в която миг по-късно, преди дори вселената да се е осъзнала, се качихме и подкарахме към свободата. Татко се развика след мен, цялата къща светна, но нямаше как иначе. Защото това беше любовта. Счупен прозорец на перфектна куклена къща, вятър в отрязаните коси, кървава боя по стените на изоставените извънградски фабрики и горчиви обещания.

И после, изведнъж от нищото винаги идва тъгата. И те боли. И се мразиш.

- Ромео?

-Да, Ани? – той намали музиката и спря колата по средата на пътя по простата причина, че нямаше никакво движение, пък и аз заплаках. –Хей, хей, хей...

Придърпа ме към себе си и ме прегърна. Поиска да знае какво има. Аз поисках да му обясня. Но как можех да изрека на глас как мразя името му?

- Ти. Ти си. Ти и проклятието ти.

Бях разбрала преди няколко месеца, когато дори мама спря да ме обича, задето излизам с врага, че съм избрала грешната страна. Защото обожавах семейството си и бях от добрите деца. Всяка вечер вечерях с мама, татко и малкия ми брат, а през уикендите играех тенис със сестра ми. Имах идеалното семейство. Не разбирате, нали? Сигурно си мислете, че не заслужават да съжалявам, след като и двамата ми родители са се отрекли от мен само защото излизам със синът на най-голямата конкуренция на татко, но... не разбирате. Лично е. Семействата ни не са предопределени да бъдат. Не и заедно, не и свързани. Прабаба ми била любовница на прадядото на Ромео. Жена му, когато разбрала, го накарала да я зареже. И така се намразили, а когато децата им- баба ми и дядо му- се застъпили за кметското място и баба спечелила, те се озлобили още повече.

И ето ни сега, още едно поколение по-късно стоим и се мъчим да поправим щетите от предишните векове, но няма надежда. Нито за миналото, нито за бъдещето.

- Направил ли съм ти нещо? – попита той и се дръпна назад, обиден.

Такъв си беше. Засягаше се и се връзваше на приказките ми. Познаваше ме от две години, бе видял как израствам като личност и пак не разбираше някой неща за мен. Но как да му се сърдя? Наистина много говорех и малко мислех. После често съжалявах. Природа. И днес, стотици уроци по-късно, все още правя така. Вече поне не съжалявам.

- трагичната съдба със себе си – завъртях очи и ударих клаксона. – Те никога няма да ни позволят да се обичаме. Никога, никога, никога!

- И чак сега започна да ти пука? – изсмя се той и скръсти ръце.

Бе с една от любимите ми негови тениски и със синини по кокалчетата. Долната му устна трепереше както винаги, когато беше изнервен. Този път обаче аз го изнервях и виждах как няма да се контролира дълго. И все пак отговорих. Ядосах се и взех ключа от колата, след което се изтъркулих навън, преди той да успее да ме докопа.

- Да, пука ми! Не искам да продължава така повече! – хвърлих ключа в тревата и размахах ръце.

Върху ми капнаха няколко ситни капчици. Небето плачеше, разочаровано от мен.

- Ти полудя ли? Ана, по средата на пътя сме, не може да хвърлиш ключа в тревата и да ми се радваш! – Ромео ме избута от пътя и светна с телефона си, за да намери ключа.

- Ха, ти си мислеше, че не мога! Наивник! Аз пък вярвах, че нашите ще ми простят и въпреки че ще са ми ядосани, няма да забравят, че съм им дъщеря. Ама и аз съм една! – засмях се и седнах на асфалта. Губех ума си, губех контрол. Ако не внимавам, ще изгубя и него, помня как си го казах и веднага скочих да му помогна с търсеното. Милата аз не знаех, че дали ще го изгубя или не, изобщо не зависи от мен. – Ето го! – вдигнах ключовете и му ги подадох.

Ромео ги дръпна от ръката ми, прибра длани в задните си джобове и ме загледа изпод вдигнати вежди. Стоях там, отново малка и дребна, удържах хладнокръвна на погледа му, докато не сви устни и нослето му не се набръчка. Беше ми бесен. И прекрасен.

Сведох виновно глава. Ако сега се обърнеше и си тръгнеше, щях да загина. Само че той беше по-хитър. Хвана брадичката ми и ме целуна. Най-хубавата ни целувка досега.

Единствената, случваща се, когато и двамата сме здраво стъпили на земята и осъзнаваме гадната реалност. Остана по устните ми дори след като той се отдръпна.

- Ти си една. Една единствена. – каза ми с половинчата усмивка и се запъти към колата.

Стоях там като втрещена и бавно обърнах глава към него, но той вече се качваше в колата и не поглеждаше към мен. Аз обаче го гледах и усмивката ми разцъфваше, понеже не осъзнавах, че той затваря не само своята врата, но и моята.

Когато двигателя забръмча разбрах какво прави. Оставяше ме. И в буквалния, метафоричния, и в най-кошмарния и най-сладкия смисъл. Искаше да ме ядоса. Искаше да ме накара да го мразя. Рискуваше живота ми само и само за да си върна мира и семейството. Затичах се към колата, той направи рязък завой, минавайки през нивите, а аз се строполих на колене върху асфалта и извиках, докато той отпрашваше към града.

- Все още те обичам, Ромео! – гласът ми отекна глух и безнадежден в нощта.

Изправих се и забърсах ядно с длан кръвта от колената си. Също като първата нощ, те кървяха, само че този път не защото бях слязла неспокосано от покрива, а защото моят любим ме пусна и аз паднах. Трепереща от студ въпреки лятната жега, аз скръстих защитно ръце пред гърдите си и бавно завървях към дома си. Не плачех, не се вайках.

Не мразех, нито пък проклинах. В ума ми имаше само една ясна мисъл, която ми се искаше да бях проумяла по-рано- с името идва и съдбата.

Прибрах се точно когато татко излизаше за работа. Той ме погледна, изцапана, изтощена и с белези от сълзи по бузите, изпуфтя и ме подмина. Влязох вътре, а в хола мама говореше с майсторите, напудрила вече носа си, и въпреки че минах пред тях, не ме погледна. Качих се в стаята си и си легнах. Не говорех, не мислех. Вече нямаше смисъл.

Той искаше да го мразя, а аз просто щях да го обичам тихичко, докато умирам. Никой друг освен мен нямаше да усети разликата. Надявах се телефона да извъни или у нас да избухнат кавги, защото той се е върнал да се застъпи за мен, но това не стана.

Вечерта научих немислимото. Помня, че бях полузаспала и много болна, с кървящи стъпала, оставена на произвола на съдбата, когато вратата на стаята ми се отвори. Влезе сестра ми, въпреки че чух гласът на мама пред вратата да спори тихо. Не се надигнах, само стиснах по-здраво одеалото си. Надявах се да е забравила, че съществувам, но тогава тя седна до мен и махна косата от лицето ми.

- Ана? Ана, трябва да ти кажа нещо.

- Махни се.

- Става в-въпрос за Ромео – прошепна тя с пречупен глас.

Кръвта ми отново забушува и аз рязко се изправих. Кимнах, стиснах ръката й и зачаках да продължи. Тя обаче дълго мълча, преди да изрече думите, носещи края.

- Катастрофирал е. Намерили са колата му... до табелата на края на града. По-скоро останките й. – тя видя как цветът се отдръпва от лицето ми и как за един миг цялата ми психика се срутва. – Съжалявам. Много съжалявам.

Дълго не издадох и звук, не помръднах и мускулче. После избухнах в плач, викове, истерия. Не бях забелязала, че мама и татко са влязли, но в един момент и те ме прегръщаха. Не понесох да виждам необяснимото им съчувствие. Не исках да виждам и тях. Нито сестра ми, нито никого. А най-малко себе си.

- Вие сте виновни! Вие и скапаните му родители! Толкова ли не можахте да се примирите, че се обичаме, ами вместо това предпочетохте да ни убиете!?

- Ана... Ти си жива, а катастрофата не е по твоя вина.

- Жива друг път! Да върви живота по дяволите! Да върви Господ, любовта, семейството ни по дяволите! – и босите ми издрани стъпала оставиха за последен път следите си в този дом, за последен път си позволих да се наричам с това фамилно име.

Болката беше неописуема. Бях свикнала да не е напълно мой, но никога и да не е мой.

Тичах до една от старите фабрики, която неотдавна бяхме украсили с цитати, и лежах на цимента, кървяща отвътре и отвън. Проклета да бях, аз, нещастна Жулиета. Отне ми го една игра, една безсмислена кавга, няколко изхвръкнали стъкълца. Знаех защо е ходил натам, знаех какво е търсил. Мен. Очаквал е да ме намери беззащитна и ината както винаги, легнала с ръце под главата на тревата и готова да му се скарам, че е закъснял. Но нещо се е объркало. Нещо във вселената много се е объркало, за да изчезне така. И това нещо, каквото и да е то, така и не се оправи.

Дълго си мислех дали да не се самоубия. Все пак той беше моят Ромео, а аз му бях вярна. Не го направих само защото ми беше писнало от трагизъм, а моята смърт щеше да донесе още такава. Мама и татко отново ме приеха, но аз вече не ги исках. Не исках никого. Чувах как разни хора, познати или не, ми повтарят, че времето ще излекува загубата. Чувах го и го вярвах. Но такава си бях. Държаща само на това, отказах да го пусна.

И не стана. Сега, осем години по-късно, още ме боли. И още се будя нощем и изпадам в страшни пристъпи, от които само той може да ме изкара. Имам дете дори, работа, нов дом, нова фамилия, но съдбата си ми е същата. Аз съм Жулиетата на изгубения Ромео, по когото светът тъгува. Ана продължава привидно да живее, но девойката от обичаната трагедия драска, пищи, проклина. Търси своя Ромео под всеки лунен лъч, но така и не го намира. Има само спомени, стихове и зараснали рани. Нищо вечно.

-------------------------------------------------------------------------------

Разказът е отличен с трета награда за проза в третия литературен конкурс "Любовен човек"