Спомените се гонеха по пясъка, оставяйки невидими стъпки. Аз се опитвах да ги проследя, вървейки към невъзвратимото. Един плаж. Едно момиче. Едно момче. Което сякаш бях аз. Две години се изплъзнаха от ръцете ми като морска пяна. Клоните на дърветата танцуваха бавен блус в прегръдките на първия септемврийски вятър. Морето шепнеше своята нежна песен. Тя ме понесе досущ като машина на времето. При едно момиче. И едно момче.

***

Срещнах я на плажа в средата на септември. Преди две години. Летовници почти не бяха останали. Пък и времето започваше да се разваля. Въпреки че слънцето протягаше своите лъчисти ръце, есента бе започнала да праща първите хладни милувки. Аз бях на гости на братовчедите си. Предпочитах да идвам на почивка в края на сезона. Тогава в къщата на леля и чичо имаше повече места. Стаите, които даваха за квартири, бяха свободни, а и целият град притихваше, освободен от човешка суматоха. Казваше се Петя. Бяхме се запознали още преди десет години, когато прекарвах детските си лета насред нежните ласки на морето. Въпреки че не бяхме се виждали от малки, се познахме веднага. Как хубаво е да си спомниш за детството. Онези моменти, в които си мислил, че светът може да се обиколи с игра на гоненица. Двамата седяхме един до друг, загледани в умиращия ден. Той потъваше при красотата на изгубеното време. Мястото, приютило отминалите ни детски години. Аз и Петя мълчаливо заръчахме на залеза да предаде най-красивите поздрави на онези деца, които вече никога нямаше да бъдем.

***

В ръцете си държах картичката, която тя ми прати от Холандия, след като замина. Високи мелници, около които растяха лалета. Онова лято не очаквах, че Петя ще си тръгне. Дори и не предполагах, че ще ми липсва, когато това се случи. Бяхме просто двама млади, сближени от миналото. Две години по-късно същото лице прогаря живота ми със своята липса. На гърба на картичката имаше малко послание : „За всяко отминало лято. Твоя приятелка, Петя.” За нея нашите моменти бяха приятно прекарано време, подредено в албума с приятели, които рано или късно се забравят. За мен... Как да кажа? Аз живеех чрез спомените си. И точно те ме накараха да пристъпя бързо към пристанището на малкия морски град.

***

На следващия ден от отминалото лято, разбрах, че Петя е дошла на кратка почивка при баба си и дядо си. С родителите й живеели в Холандия. Тя учила международни отношения в един от големите университети в страната и често пътувала. Разказваше ми. За Париж, погледнат от Айфеловата кула. За дъгата, прегърнала дванадесетте апостола в Австралия. И за красивата лудост на Ню Йорк. Лежахме на топлия пясък и, следвайки гласа й, вървях из най-необятните кътчета на света. Потъвах в замечтаните сини очи, които сякаш отново обхождаха поредната световна забележителност. Под лявото си око, Петя имаше малък белег. Разказа ми, че го е получила, когато парче стъкло едва не я убило.

- Невнимателни майстори поправяха някакъв прозорец в центъра на Ню Йорк, какво да ги правиш – вдигна рамене тя.

Бяха й останали само два дни в България. А аз толкова исках да й покажа нещо красиво.

Онази искра, която да запали в младото момиче копнежа да остане тук завинаги.

За това една вечер двамата се промъкнахме на пристанището. Развързахме лодката на чичо ми и внимателно се отделихме от брега. Звездите се оглеждаха в морската вода. Нямаше вълни. Пред нас градът приличаше на десетки светулки, будещи се за нов живот от короните на дърветата. Усетих, че Петя помръдна, увивайки шал около врата си. Бавно протегнах ръка към нея. Преди обаче да я докосна, погледнах отново в синия безкрай на очите й. Видях копнеж по свободата. Прибрах ръката си. Тя само щеше да се изпречи, подобно на бариера от чувства, пред дръзкия мечтател-пътешественик, криещ се в Петя. Два дни по-късно се сбогувахме. Бърза прегръдка, няколко шеги. И докато колата, водеща я към летището, се превръщаше в малка черна точка на хоризонта осъзнах, че въпреки дългогодишното ни познанство никой от нас не бе разкрил истинския Асен. Или истинската Петя. Коя бе тя и кой бях аз? Не успяхме да се открием, залутани в страха от забързаното ежедневие. А бяхме толкова близо...

***

Ние не се раждаме с цели сърца. През живота си търсим другата половина. На раздяла боли от това, че си опитал да сглобиш сърцето си с неправилната част. Или, че изобщо не си опитал. До този извод стигах след всеки миг, в който си представях как вървя по пясъка, хванал ръката на Петя. Питаше ли се дали ми липсва? А аз липсвах ли й? Носех се по вълните в лодката на чичо ми. Държах в ръцете си картичката, която се бе превърнала в последната надежда за мъртвородените чувства. Скъсах я на две. Хвърлих моята Холандия в морето. Остатъците се носеха по повърхността, отказващи да потънат, досущ като една упорита несподелена любов. Трябваше да оставя спомените си по пясъка. Да позволя на вълните да ги докоснат с пенливия си език и да ги отнесат в дълбините. Заслужавах спокойствие. Заслужавах да забравя. Знаех обаче, че дори и да обърна гръб на миналото, в звездните летни нощи ще си спомням за едни очи, заслепили всяка звезда на небето, чиято свобода не си позволих да унищожа. И ще се чувствам щастлив. Макар и с половин сърце.

-------------------------------------------------------------------------------

Разказът е отличен с първа награда в електронното гласуване и с поощрение за разказ в третия литературен конкурс "Любовен човек"