Вместо предисловие

 

Като чужди планети се разминаваме
без общи точки по нашите орбити.
В тишината болят и изгарят
премълчаните думи,

скрити зад студените кристали на очите ни.
Вледенени сме от топлината,
неотдадена никому,
а от всички жадувана.

Пред разлъка

 

Самият Бог в лехата от цветя
с ръката ми изписва твойто име.
Със вятъра сърцето ми погали то
и от милувките боли ме.

 

Не пеят птиците и няма светлина.
Замира всичко като пред разлъка.
Прекършени са ангелските ни крила.
И над Земята скоро ще се мръкне.

Полюси

 

Не знам коя е по-силната –
любовта или омразата.
Вкопчили са се здраво в мен –
да ме разкъсат.
Ще ги нахраня и двете.
Умре ли едната от тях –
по-мъртва ще съм
и от мъртвите.

 

 

Между истината и лъжата

 

Отмереното с точност до прашинка
с вятъра ще разпилея.
Часовникът без стрелки да остане,
ако секундата
на секунди разцепва.
Лукаво – безоблачното небе
с невинните си очи намигва.
Ако безгрешни устни
проповеди нашепват –
ушите си ще запуша.
И истината, докрай разсъблечена,
ще избяга.
Разпънат ли я на кръст –
не знам дали ще възкръсне.

 

 

Отмъщение

 

Притварям очите си,
за да не виждам твоите
сред всичките други.

 

Запушвам ушите си,
за да не чувам гласа ти,
когато ме викаш.

 

Присвивам устни,
за да забравя
топлите звуци
на твоето име.

 

Мислех си,
щом заключа сърцето си,
ще бъда свободна –
като белия мраморен камък.
Бързо хвърлих ключа във морето.

 

Но защо все още стоя на брега
и чакам златната рибка…

 

Сбогуване с морето

 

Слънцето блести.
Сините вълни
носят златни пръски.

Пясъкът звъни.
Много ме боли.
Търся твойте пръсти.

Думи се въртят.
Чака моят път.
Чайките отлитат…

Плясък и крила.
По брега сама
любовта ни скита.

 

 

Ти ми казваш

 

Докога ли нощите
без теб ще болят,
а дните ми
ще са празни?
Докога ли
ще чакам нашия ден
в сърцето си като празник –
когато, от свойте грижи спасен,
за минутка
ти ми доказваш,
че обичаш истински мен
пред дела неотложни и важни?
Но отново тръгваш на път.
Казваш ми:
"Сивота е това ежедневие..."

И очите ми с целувка
заключваш всеки път –
да чакам сляпа
в това безвремие...

Върни се

 

Моля те, върни се в света,
във който сърцето ти беше
голяма пшеничена пита.
Във който догонваше
много мечти
и след всеки дъжд
търсеше цветове от дъгата…

 

Нищо, че друга жена
ще разстила вечер косите си
и във други женски очи
ще виждаш небето.
Но когато прошепваш
нежно: “Обичам те!“-
целия свят ще обичаш.

 

Без болка

 

Очи без поглед,
китара без струни.
Песен, несвързваща
никого с думи.
     Няма спомени –
     няма проблеми.
     Чуждите къщи
     са чуждо бреме.
Устни различни –
колкото щеш.
В колко градини
сладост береш!
     Чукаш, отваряш
     много врати.
     Намигват отгоре
     студени звезди.
Нямаш свой път,
нито пътека.
В душата ти хладна
е празно, но леко.
     Птица без полет
     отлитна далеко.

 

 

Идвам при теб

Идвам при теб най-истинска,
затова винаги избързвам с времето.
На прага зарязвам
всички фокуси,

жестове, мимики, усмивки,
с които обществото ме кичи.
Идвам при теб най-истинска,
затова и дрехите съвсем
не са ми нужни.
Като от змийска кожа
от тях се изхлузвам
и в кукувича прежда
с теб се оплитам.
Като Ева – все нещо ново откривам
и не се страхувам
за двама ни кръста да нося.
Идвам при теб най-истинска.
Ако такава не ме приемаш –
ще си отида завинаги.

 

 

Въгленче топлина

 

Дай от душата си на бездушния
въгленче топлина,
цвете като незабравка мъничко
спомените му да доведе.
Прости му,
че хората мрази,
че е затворен за него света.
Подари от душата си
една светулчица светлина
или една дума, в сърцето затоплена,
като изгряла звезда.
Да пропуска
изтънялата струна
една радост
или една тъга.
Да заблести огънче в очите му - 

или една сълза...
Толкова мъничко трябва.
Само светулчица светлина –
една дума в сърцето затоплена.

 

 

Ледено слънце

 

Портата счупена.
Няма път по пътеките.
Прагът от чакане побелял.
Ключът ръждасял.
Ключалката в скреж.
Лампата свети студено.
На студения огън
чаят завира.
Наливам в самотната чаша.
Нещо пропуква – тишината се чупи.
Утре през окъсаното перде
ще ме целуне леденото слънце...