1. Началото

През 1959 г. утвърденият вече и популярен по света съветски киноактьор Сергей Бондарчук дебютира като режисьор. Насочва се към новелата на Михаил Шолохов„Съдбата на човека” и благодарение на отличния сценарий на Юрий Лукин и на Фьодор Шахмагонов улавя нюансирано и въздействащо същностното от литературниятекст. Създава антивоенен филм, оценен като събитие и врускоезичното, и в световното кино. Екранизацията дава старт назашеметяваща постановъчна кариера, родилашедьоври, зрителски бестселъри, престижни национални и световни награди, любов, възхищение, омраза и ярост, но приключва с драмата около реализацията на последния му минисериал – отново по друг Шолохов шедьовър „Тихият Дон”.Драмата погубва без време падналия титан икласик на 20 октомври 1994 г. (същия ден, в който умира и Бърт Ланкастър).

2. По пътя към славата

Може би за мнозина познавачи на руското кино ще се окаже истинска сензация, че Бондарчук не е руснак. Той се ражда на 25 септември 1920 г. в украинското село Белозерка, провинция Херсон, в типично селско семейство. Като млад се увлича по литературата и театъра. Дебютира, едва 17-годишен, на театралната сцена в гр. Таганрог, след което учи в театралното училище в Ростов наДон през 1938–1942 г.

От него би станал великолепен драматичен артист и режисьор – той всъщност загатва
за потенциала си на театрален постановчик едва на 15 януари 1987 г., когато поставя
в „Болшой театър” операта „Мазепа” (1884) на Чайковски, но студентството му е
прекъснато от нацистката инвазия през 1942 г. Бондарчук служи в Червената армия
четири години, след което учи във ВГИК в Москва, в класа на Сергей Герасимов.
Герасимов го лансира в киното през 1948 г., когато покрай други негови студенти,
ангажирани със заснемането на „Млада гвардия”, пред камерата застава и 28-
годишният Сергей Бондарчук, в ролята на Валко. Школовката при Герасимов се оказва решаваща за оформянето на Бондарчук. Подобно на учителя си и той прави впечатляваща артистична кариера. Насочва се към драматургията, режисурата и преподавателската дейност, ставайки през 1974 г. професор и достигайки логично до професионалното подпомагане на своята съпруга Ирина Скобцева и децата си от нея Фьодор и Альона Бондарчук.

От Сергей Герасимов Бондарчук усвоява любовта към сериозната литература и
стабилната драматургия, към взискателното сътрудничество с камерата, към
задълбочената разработка на образите от някои от най–големите и талантливи
актьори от неговото поколение.

Сергей Бондарчук става кинозвезда на 31 години, след участието си в проникновената
биографична драма на Игор Савченко „Тарас Шевченко”, превъплъщавайки се
изумително в образа на народния бард Шевченко. За ролята получава всеобщото
одобрение на критиката и престижната тогава Сталинска премия за киноизкуство,
първа степен през 1952 г. През целия си живот той ще получава големи награди –
държавна награда на СССР и Украйна на името на Шевченко за „Червените камбани“
през 1984 и 1982 г., Ленинска премия за „Съдбата на човека” през 1960 г., държавна
награда на Руската федерация на името на братя Василеви през 1977 г. за „Те се
сражаваха за родината”, без да пропускаме званията „народен артист на СССР” от
1952 г. и „Герой на социалистическия труд от 1980 г.

До края на 50–те години, а и след това, до смъртта си, той се снима интензивно като
актьор. Артистичните му постижения никога не са подложени на съмнение от никого, в
светлината на международния резонанс от отличните му изяви в екранизациите по
Чехов – „Лекомислената” (1955) на Самсон Самсонов като д-р Димов и особено в
прочутата версия на Сергей Юткевич „Отело” (1956). В „Отело” изпълнява
темпераментно и страстно главната роля, партнирайки си на своята втора съпруга
Ирина Скобцева (Дездемона), с която се запознават при снимането на
„Лекомислената”. Следва сътрудничество между него и Игор Таланкин, родило три
прекрасни филма – „Серьожа”(1960), „Избор на цел”(1974) и „Отец Сергий“ (1978), в
които играе ролята съответно на Коростельов, акад. Курчатов и отец Сергий (влизайки
60 г. по–късно в конкуренция със самия Иван Можзухин).

3. На режисьорския стол

Усещайки ограниченията и зависимостта на филмовия актьор от чуждата воля и
благоволението на съдбата, Бондарчук решава да седне на режисьорския стол – без
години на чиракуване, асистиране и снимане на късометражки. Благодарение на
изключителния си късмет да екранизира шедьовър на класик на съветската
литература, при това на същата висота, Сергей Бондарчук веднага заема водеща
позиция в съветското и световното кино. „Съдбата на човека” (1959) е носител на
Златен медал от Московския кинофестивал, минавайки триумфално по световните екрани, оценен заслужено високо и по достойнство от най–големите имена. Харесва се адаптацията на новелата, опитната режисура на дебютанта, умението му да поставя силно въздействащи батални и натоварени с дълбок, сдържан драматизъм сцени (като тази с надпиването на Андрей Соколов с нацисткия лагерфюрер Мюлер – Юрий Аверин), заснети безупречно от Владимир Монаков. Цени се усетът му за работа с децата в „Съдбата на човека”, с откритието Павел Борискин в ролята на Ваня. Опитът от лентата ще бъде продължен на качествено по–високо и зряло ниво в „Серьожа” (1960) на Георгий Данелия и Игор Таланкин. В „Серьожа” като Коростельов прави поредния впечатляващ дует с малкия Борис Бархатов (Серьожа), както и в „Степ” (1978), в който главната роля се изпълнява от очарователния Олег Кузнецов (Егорушка). Откроява се и самият Бондарчук – в ролята на Андрей Соколов. Предпазливо, обмислено, внимателно и търпеливо той разкрива драмата на обикновения руски шофьор, загубил всичко във войната, но намерил сили да продължи напред в живота, заедно с осиновения от него Ванка, драма, оказала се симптоматична за цяло поколение и станала символ на безпримерния подвиг на народа, съумял да спаси родината си от немското нашествие. Разбира се, с днешна дата ще се намерят критици, които да обвинят Бондарчук в лакировка на трагичната история – как така избягалият от немски плен съветски боец не отива в ГУЛАГ, а е оставен на свобода. Това обаче е „неволният пропуск” на самия Шолохов – тук Бондарчук няма никаква вина, пък и тогава щеше да се получи съвсем друга история – от рода на „Един ден на Иван Денисович” (1963), а тя трябваше да бъде написана от друг писател – от ранга на Солженицин и надали Бондарчук щеше да се наеме с нейната екранизация.

Огромният успех на „Съдбата на човека” променя статуса на актьор–режисьора
Сергей Бондарчук. Той става световна знаменитост. Още през 1960 г. се оказва
първият съветски актьор, поканен от великия Роберто Роселини да се снима в
антифашистката му драма „Беше нощ над Рим” в ролята на Фьодор Назуков.
Ангажиментът му е докрай облекчен, тъй като играе на руски език, а девет години
по–късно попълва състава от световноизвестни звезди, ангажирани от Велко Булаич
за прочутата, номинирана с „Оскар” за чуждоезикова продукция, партизанска епопея
„Битката край Неретва”, в която се подвизава като словенски специалист по артилерията Иван Мартин и допълва спеца по взривовете Иван Владо (в чийто облик
веднага познаваме Юл Бринър). Тук добавяме и консултантската му изява по
сценария на епоса на Стипе Делич „Сутиеска” от 1973 г. с Ричард Бъртън в ролята на
Тито.

Намесата му е важна и съществена, тъй като Делич създава внушителна и
реалистична военна драма, в която дискретно акцентува върху неразривната връзка
на вожд и следващата го маса-народ в най-критичния момент от съпротивата срещу
германците, въпреки че съзнателно или не противопоставянето на противниците Тито
и ген. Лер ги уравновесява екранно, експонирайки ги като богове на войната. Разчитайки на привилегированото си положение, което се утвърждава след като става и член на КПСС през 1970 г. и секретар на Съюза на съветските
кинематографисти през следващата година, Бондарчук се насочва към
скъпоструващи суперпродукции. Суперпродукциите имат шумен успех по света.
Получават поредица от престижни и ценни отличия, но и генерират ненавист и скрита
омраза към класика, която ще прерасне в откровен остракизъм още по времето на
прочутия Пети конгрес на съветските филмови дейци през май 1986 г., когато
Бондарчук е свален от Елем Климов и изпада в немилост. Но дотогава, а и след това,
той успява да разгърне почти напълно огромния си творчески потенциал и да
реализира поредица от мащабни филми, предизвикали възторга не само на редовия
зрител, но и на корифеи като Чарлс Чаплин, Орсън Уелс, Кинг Видор, Роберто
Роселини, Джон Форд, Федерико Фелини, Лорънс Оливие и наредили го сред
най–големите епици на световното кино, редом до Дейвид Лийн и Ричард Атънбъроу.

4. Съперник и сътрудник на американците

Цели пет години Сергей Бондарчук отделя за заснемането на седемчасовата си
епопея по класическия роман на любимия му Лев Толстой „Война и мир” – снимките
започват на 7 октомври 1962 г., а премиерата на последната четвърта част на епоса е на 23 ноември 1967 г. 

Продукцията още с излизането си е оценена като екстравагантна и суперскъпа. Днес,
ако се отчете инфлацията, тя струва цели 700 милиона долара. Епопеята дълго
време е оспорвана като тромава, обстоятелствена, протяжна, с абсурдно
разпределение на ролите: как е възможно вместо всеобщия любимец Олег

Стриженов Бондарчук да предпочете Вячеслав Тихонов за ролята на княз Андрей
Болконски, вероятно по препоръките на прословутата културна министърка Екатерина
Фурцева, откъде накъде самият той ще поема ролята на Пиер Безухов, след като е
значително по–възрастен от литературния герой, какъв е този неврастеничен
Наполеон Бонапарт, който ни поднася Владислав Стржелчик и пр., и пр.
В крайна сметка това е авторската версия на самия Сергей Бондарчук – той така
вижда света на Толстой, той иска Наташа Ростова да се играе от дебютантката
Людмила Савелиева, която се справя блестящо с предизвикателството на живота си,
той вади от нафталина великият Борис Захава, за да го реанимира по неповторим
начин като маршал Кутузов, той залага на филигранната музика на Вячеслав
Овчиников и на проникновената камера на Чен – Ю-лан  иАнатолий Петрицки. Бондарчук поема риска да заснеме този толкова отговорен проект (с изумително пресъздадените сражения при Аустерлиц и Бородино, предизвикали възторга на кинобаталистите), който и при тогавашния му завиден статут при провал би погребал режисьорската му кариера. Той го реализирва със замах и вълнение и създава грандиозен филм, с наистина неравен монтаж и метраж – вариращ между 147 минути в първата част „Андрей Болконски” до 84 в предпоследната серия „1812”, оценена още на времето като „тиха и съзерцателна любовна история” и до финалната 96 минутна четвъртата „Пиер Безухов”.

Критиците на филмовата адаптация пропускат доста съществени подробности –
Бондарчук много внимателно е гледал версията на Кинг Видор от 1956 г. и е
използвал наготово разкадровката на американския си колега. Всички важни епизоди,
на които е наблегнал Видор, ги има и при Бондарчук, само че са емоционално и
философски обогатени и подплатени (споменавам само разговора на княз Андрей
Болконски с дъба) с постоянно актуалните за просветеното руско общество проблеми
като мястото и ролята на жената, смисъла на нейната еманципация, цената на
обществените реформи и отношението към държавната власт, измеренията на
патриотизма в светлината на дебата Русия и Европа с извечните спорове между
западняците и почвениците, що е това демокрация, има ли тя основа в Русия, или
трябва да се замени с платон каратаевщината, та стигнем до премълчаното
уточнение на въпроса: „Какво става в Русия след разгрома на Наполеоновите войски,
когато добрите хора, според призива на Толстой, се обединяват и дават урок на
лошите?”, като отговорът е ясен на всеки ученик – идва ред на декабристите, макар и
след цели 13 години. В добавка е следвал и отработения модел на портретното
сходство на основните герои с американския образец, най–ярко проявено при
съпоставката между Людмила Савелиева и Одри Хепбърн за образа на Наташа
Ростова и на Мел Ферър – Вячеслав Тихонов за ролята на княз Андрей Болконски.
Именно националната специфика, доловена в Бондарчуковата версия на романа на
Лев Толстой, както и неповторимият контекст, в който излиза филмът, свързан както с
дискусиите за социализма с човешко лице, така и с наказаталната акция на
Варшавския договор от 21 август 1968 г., много напомнящ на Кутузовата, в унисон с потушаването на студентските бунтове в Западна Европа и САЩ, дават добра възможност за адекватното възприемане на филма, като способстват и за неговия триумфален успех, съпроводен както със Златен медал от Московския кинофестивал през 1965 г., така и с толкова жадувания „Оскар” за най–добър чуждоезиков филм, получен от Бондарчук – за пръв път от съветски кинематографист – в годината, в която се чества 100 годишнината от излизането на Толстоевия роман.  Ще добавя още нещо – за създаването на правдива историческа атмосфера и за пресъздаването със замах на баталните сцени Бондарчук дължи много и на Михаил Ром, при когото през 1953 г. се снима в двусерийната му епопея „Адмирал Ушаков“ и „Кораби щурмуват бастиони“ в ролята на Тихон Прокофиев.

Без „Война и мир” не е възможна появата на другата негова епопея „Ватерло” (1970),
заснета с американски пари и под могъщото крило на великия кинопродуцент Дино де
Лаурентис.

За Бондарчук „Ватерло” е продължение и доразвиване на темите от „Война и мир” и в
частност осмисляне невероятната съдба на Наполеон Бонапарт. Същевременно
„Ватерло” е по–различен проект, сравнен с предшествениците му.

Сюжетът му, дело на знаменития британски сценарист Х. А. Л. Крейг, е съсредоточен
основно върху сакраменталната дата 18 юни 1815 г., когато при Ватерло Наполеон е
победен и окончателно изхвърлен от голямата европейска политика, благодарение
съвместните усилия на армиите на Великобритания и Прусия, начело на които са
военните гении – маршалите Уелингтън и Блюхер. Филмът е прекрасно заснет от
оператора Армандо Нануци, сценографията на Марио Гарбуля и музиката на Нино
Рота са превъзходни, а детайлно пресъздадената по часове битка е осъществена с
такъв размах и ярост, че си остава сред вечните класики на световното кино. Същевременно в стремежа си да направи творбата си ангажирана и антивоенна като патос, за да е в унисон с протестите срещу войната във Витенам, Бондарчук, подведен от сценариста Крейг, изстудява и изсушава част от водещите герои в епоса. Уелингтън във великолепната изява на Кристофър Плъмър е пределно самовлюбен, надут и високомерено – циничен бюрократ, чийто двойник е генерал Томас Питчън на Джак Хокинс, за които войнишкият живот няма никаква стойност, Блюхер на Серго Закариадзе е само сянка на прочутия военноначалник, а Луи XVIII на Орсън Уелс е карикатура на старомоден аристократ, чийто време вече е безвъзвратно изтекло. Затова и в съзнанието ни се натрапва образа на Томлисън, обаятелният войник на Олег Видов, крещящ срещу военното безумие и особено властната харизматична осанка на великия Род Стайгер, създал най–добрия и пълнокръвен образ на френския император в световното кино, при това разкрит проникновено и в дълбочина в минути на триумф, когато се връща на трона в Париж, на напрегнато очакване преди решаващата битка, осъзнала краха си, но и своето място, което заслужено ще заеме в световната история.

Въпреки че „Ватерло” не постигна очаквания комерсиален успех, (а си остана и само с
номинациите за сценография, костюми и операторска работа от BAFTA и за най–добър филм от „Давид на Донатело” за 1971 г.) се хареса от зрители и критици. Чудно ми е защо Бондарчук не продължава сътрудничеството си с американските филмови творци, а напротив – влиза в съревнование с Уорън Бийти, който все пак го изпреварва с прочутия си епос „Червените” през 1981 г. А едва в края на живота си прибягва до услугите на вечния Салиери – Ф. Мъри Ейбрахам, който в неговата екранизация по „Тихият Дон”, създава поредната си конгениална роля.

5. В света на Чехов и Пушкин

Бондарчук цени и обича литературната класика. Той така и не създава съвременен
филм като постановчик, но успява да екранизира две от най–трудните за филмиране
творби на руската литература – „Степ” (1978) по повестта на Чехов и „Борис Годунов”
(1986) по трагедията на Пушкин.

Сниманвето на „Степ” си е чиста авантюра и от днешна гледна точка , а и ако се
върнем 40 години назад. Това не е най–известната Чехова повест. В нея почти няма
действие – малкият Егорушка трябва да пропътува през лятото на 1900 г. прочутата
южноруска степ, преди да положи изпит за постъпване в неназованата околийска
гимназия на 7 август. Но Бондарчук поема риска и създава най–поетичния си филм,
подпомогнат от композитора Вячеслав Овчинников и оператора Леонид Калашников,
обяснявайки се в любов както към родината си и прекрасната и неповторима руска
природа, така и към невинната детска душа, олицетворение на всичко красиво и
възвишено в Чеховия свят. Забележителен е пъстроцветният паноптикум плеяда
одухотворени чудаци, сред които открояваме изпълненията на Николай Трофимов –
отец Христофор, Иван Лапиков – Пантелей, Сергей Бондарчук – Емелян, Игор Кваша
– Соломон, Инокентий Смоктуновски – Мойсей Мойсеевич, Станислав Любшин –
Константин и Ирина Скобцева – графиня Драницка.

Много интересна за анализ и преосмисляне е Бондарчуковата адаптация на
Пушкиновия „Борис Годунов” (1986). Сергей Бондарчук се придържа стриктно към
историческата правда. Разкрива началото на смутните времена и полската експанзия
в Русия между 1598 и 1604 г. Целта му е чрез камерата на Вадим Юсов и стряскащата
музика на Вячеслав Овчиников в разгара на Горбачовата перестройка да лансира
дебат за най–важните въпроси, стоящи тогава пред страната му“ за легитимната
власт, реформите, народните страдания и безучастност спрямо усилията на
ръководните фактори.

Обвинен, че е прекалено стилизиран и студен – а такъв примерно е и „Ватерло”,
„Борис Годунов” изпреварва времето си или по–скоро излиза в момента на сваляне от
кинотрона на самия Бондарчук. Как болезнено е реагирал личи от потресаващо
убедително експонираната от него сцена на смъртта на цар Борис Годунов.
Днес спектакълът може да се гледа спокойно и извън злобата на деня, за да се оценят
по достойнство както вещо заснетите батални сцени, така и отличната работа на
актьорите Олгерт Лукашевич – Николай Черниховски, Георгий Бурков – Варлаам,
Анатолий Василиев – Пьотр Басманов, без да забравяме Фьодор Бондарчук като
царевича Фьодор и самият Сергей Бондарчук, изградил с шекспиров сдържан
драматизъм своята последна голяма трагедийна роля. Не случайно дори през 1986 г.
филмът претендира за „Златна палма” в Кан и за наградата „Ника” за най–добри
костюми на Лидия Нови.

6. По стъпките на Айзенщайн

Кинопътищата на Бондарчук и Айзенщайн се пресичат – при това трикратно.
Сергей Бондарчук се съгласява да чете с едва прикрито вълнение дикторския текст
във възстановения от Григорий Александров Айзенщайнов шедьовър „Да живее
Мексико!”. Филмът се появява на екран през 1979 г. и предизвиква жестока
полемика. Бондарчук отчита опита на именития си предшественик при усвояването и
осмислянето на мексиканската природа, бит и нрави, но за директна съпоставка
между двамата е трудно да се говори, тъй като финалната новела „Солдадера” от
Айзенщайновия замисъл остава незаснета, а Александров, в стремежа си да ѝ даде
някакъв оформен вид, прибягва до ползването на стари вестници, в които
стълкновенията са пресъздадени като комикси с продължение.

Работейки върху „Борис Годунов”, Бондарчук буквално поема щафетата от именития
си колега, който така и не довършва своята епопея „Иван Грозний” (1944–46).
Търсенията му в областта на философското осмисляне на руската история, на
мистичната народна душа, на парадоксите в националната съдба, пълна със
самозванци, юродиви и диктатори, на пасивността на народа, тълкувана от
управниците му като тълпа, както и на трагичната орис на самотния и неразбран руски
самодържец – САМ и ЕДИН, е изцяло в традицията на съименника му Айзенщайн,
доразвил щедрия си талант в своя последен шедьовър, в който буквално изгаря, след
като не се съгласява отново да угажда на главния си меценат Йосиф Сталин. Не
по–малко интересни и любопитни са паралелите между „Октомври” (1927) на

Айзенщайн и „Червените камбани” (в частност „Аз видях раждането на новия свят”,
1983) на Сергей Бондарчук. Заснетият за 10 годишнината от ВОСР „Октомври” на
Айзенщайн е поръчков и пропаганден пролетарски комикс. Скрит зад търсенията на
т.н. си интелектуален монтаж, с който уж разсъждава върху извечните проблеми за
властта, религията, обществените реформи и усвояване механизмите на властовите
ресурси, Айзенщайн грубо се подиграва с премиера Керенски, сравнявайки го с
империатрица Александра Фьодоровна Романова, пее панегерици за Ленин,
представен отблъскващо, фалшиво и плакатно от Василий Никандров, записва името
си в социалистическата митология с прословутия „залп на Аврора” и превъзнася
болшевишките превратаджии, използвали хитро дебатите по време на Втория конгрес
на съветите за завземането на цялата държавна власт в Петербург.
Сергей Бондарчук е по–внимателен и по–обстоятелствен. Опира се на
документалните свидетелства на Джон Рид в „Мексико в огън“ и „Десет дни, които
разтърсиха света”.

Той първо снима епопеята „Мексико в огън” през 1982 г., пресъздавайки толкова
експлоатираната в киното тема на мексиканския смут през погледа на прочутия
журналист Джон Рид – Франко Неро и спътницата му Мейбъл Додж – Урсула Андерс,
видели през 1910 г. в романтична светлина усилията на легендарния Франсиско Виля
– Хорхе Рейносо да поведе народа си на борба за свобода и хляб и против глада. Как
си приличат всички диктатори по света! От Бондарчук не може да очакваме друго,
освен възвеличаване на мексиканската революция. А точно това се хареса на
фестивала в Карлови вари, донесъл на филма през 1982 г. голямата награда.
В тази насока режисьорът влага цялата си неизчерпаема енергия и страст, стигайки
до неочаквани визуални открития като „възкръсването” на загиналите хиляди борци
във финалните минути на епопеята си. За критично преосмисляне на горчивия опит от
поредния илюзорен революционен експеримент в духа на „Вива, Сапата!” (1952) на
Елия Казан или дори на „Панчо Виля” (1968) на Бъз Кулик, той няма нито желание,
нито възможност да опита. Но е по–интересно постигнатото от него в „Аз видях
раждането на новия свят” (1983). Болшевишкият преврат е видян през очудения и
възторжен поглед на същия Джон Рид и новата му спътница Луиз Брайънт – Сидни
Ром, Александра Колонтай – Елена Финогеева – е разкрита като смела и волева
активистка. Чрез камерата на Вадим Юсов и музиката на Георгий Свиридов е
екстраполиран мащабно напористия възход на народната стихия по пътя към властта
при щурма на Зимния дворец. Вместо залп от „Аврора” постановчикът предпочита
по–приемливия директен изстрел от оръдие, разположено срещу вратите на двореца,
за да се стигне до френетичната реч на Ленин – Анатолий Устижанинов, оповестил
вземането на властта и раждането на новия свят. В неговата интерпретация обаче
Бондарчук упорито търси не родения диктатор, а интелигентът, изстрелян по волята
на обстоятелствата до върха на държавната пирамида. Лобопитно е, че на финала на
творбата, преди камерата да фиксира възторжените тълпи, залели централните
улици на Петроград, камерата на Юсов внимателно минава по вдъхновените физиономии на болшевишките ръководители, сред които освен Ленин и Сталин, с изненада откриваме и познатата физиономия на Троцки. Гледалият версията на Уорън Бийти вероятно ще отдаде предпочитанието си на американеца, но аз все пакпризнавам заслугата на Бондарчук при пресъздаването на мексиканската революция, която в „Червените” е само маркирана и обективното разкриване на историческите събития между 3 април – слизането на Ленин на финландската гара и 25 октомври 1917 г., когато той става ръководител на нова Русия. В интерес на истината Бондарчук не се задълбава в интимната история на Джон Рид и Луиз Брайънт.

В тази област в стихията си е Уорън Бийти, като дори не показва смъртта на американския журналист, проникновено претворена на екран от Уорън Бийти. За него е по–важно приобщаването на Рийд към идеите на революцията – сцената със задушевния му разговор с Ленин на финала, както и обективното и неизкривено пресъзъздаване на драматичните събития от април до октомври 1917 г., разтърсили не само света, но и неговата родина, и посрещнати в началото с толкова възторг и надежди от обикновените хора.

В добавка само маркирам – дори и в този толкова подозрителен от идеологическа
гледна точка проект, Бондарчук бяга от ограниченията на класово – партийния подход
и се стреми в рамките на допустимото на остане верен на художествената и
историческата правда.

7. Най–добрият Шолохов интерпретатор

Сергей Бондарчук създава три филма по Михаил Шолохов. Друг с такъв принос в
рускоезичното кино няма. Не мога да посоча по-красноречив пример от този за
най–добрия киноинтерпретатор на Шолоховия свят. Това, че двамата са земляци,
донякъде помага. Но има и нещо друго – доверието в таланта на другия. Вярата, че
кинематографистът ще се справи със сложните задачи, които поема. Тъй като и той, и
авторът на литературния текст, са не само приятели, но и съмишленици. Първият
успех идва със „Съдбата на човека” през 1959 г. А моментът е подходящо избран от
самия Бондарчук. Разгарът на Хрушчовата перестройка. Вечната тема за
Отечествената война – а Сергей Бондарчук е кинопевец на цели две велики
отечествени войни от 1812 и 1941 – 45 г. В добавка – обновлението в съветското кино
именно при претворяване на военната тема – с разкриване драмата на обикновения
човек, без лакировка и иделогическа мунщровка, без партийни секретари и комисари,
без цитати от Сталин и портрети на Жуков.

В ползотворната ниша на „Летят жерави”(1957) на Михаил Калатозов и „Балада за
войника”(1959) на Григорий Чухрай и с незабравимите интерпретации на Зинаида
Кириенко като Ирина и на самия Сергей Бондарчук като Андрей Соколов. През 1975 г.
Бондарчук представя втората си епична екранизация по недовършения Шолохов
роман „Те се сражаваха за родината”. Той е показан на фестивала в Кан като
кандидат за „Златната палма”, харесва се, но не получава наградата, тъй като
организаторите чакат гения Андрей Тарковски. Това дава повод на перестроечните
критици да напомнят на С. Бондарчук, че заради екранизацията по Шолохов за Кан не заминава „Огледалото”, който непременно е щял да бъде премиран, вследствие на
което Бондарчук е обвинен както за емиграцията на Тарковски, така и за
ненавременната му смърт. А никой не си спомня, че операторът Вадим Юсов, дал
приноса си за новаторското пресъздаване на войната именно в „Иваново детство”
(1962) на Андрей Тарковски, отказва по принципни етически съображения да работи с
него върху „Огледалото”, предпочитайки поканата на Бондарчук. През 1975 г. обаче
всички се прехласват по епопеята на Бондарчук, оказала се майсторски направена, с
жестоки сблъсъци с немските танкове, с незабравими човешки образи, пресъздадени
неповторимо от такива големи актьори като Василий Шукшин – Пьотр Лопахин
(последната му значима роля), Вячеслав Тихонов – Николай Стрелцов, Сергей
Бондарчук – Иван Звягинцев, Георгий Бурков – Александър Копитовский, Юрий
Никулин – Некрасов, Иван Лапиков – старшината Попришченко, Николай Губенко –
лейтенантът, Лидия Федосеева – Щукшина – Глаша, Нона Мордюкова – Наталия
Степановна, Инокентий Смоктуновски – лекарят и Ирина Скобцева – медицинската
сестра. Функционалната музика на Вячеслав Овчинников и безпогрешната камера на
Вадим Юсов също подпомагат ефективно постановъчните усилия за създаването на
значим филм. Прекрасната пиротехника и незабравимите характери оформят
груповия портрет на народния подвиг, което дава основание на критиците още преди
повече от 30 години да нарекат творбата поредната „балада за войника” – при това с
пълно основание. С екранизация на Шолоховия шедьовър „Тихият Дон” приключва
ненадейно и доста драматично режисьорската биография на Сергей Бондарчук.
Големият постановчик замисля да прави сериал от 1978 г. Последно говори по
въпроса с Шохолов през 1985 г. Изтъква сериозния аргумент, че не харесва версията
на своя учител Сергей Герасимов от 1957 г., като разчетите му са след завръщането
на „Борис Годунов”, веднага да започне работа по „Тихият Дон”. Така и става, само че
през май 1986 г. той вече не е Големият киношеф, включително и в крепостта му в
„Мосфильм” – Първо творческо обединение. Принуден е да обикаля чиновническите
кабинети, за да събере голямата за времето си сума от 20 млн. долара за своя проект.
През 1990 г., когато е най – разочарован от Италия се обажда продуцента Енцо
Рисполи с предложение да заснеме 10–серийна продукция и 3-часова киноверсия на
английски за световно разпространение, но при налагането за главните роли на
популярни западни актьори като Рупърт Еверет за ролята на Григорий Мелехов, Ф.
Мъри Ейбрахам за Пантелей Прокопиевич Мелехов, Бен Газара – ген. Секретов и
Делфин Форест за образа на Аксиния. Големи компромиси прави Бондарчук, но все
пак подписва договора и подготвя началото на снимките в Подмосковието и Дон.
Първият снимачен ден е на 19 август 1991 г., денят на пуча на Генадий Янаев срещу
Михаил Горбачов. Въпреки неблагоприятната конюнктура Сергей Бондарчук снима
настървено и в транс по 13 часа в денонощието, завършвайки за 11 месеца през
август 1992 г. снимачния процес. Работейки усърдно, осъществява в началото на
1993 г. грубия монтаж на целия сериал, оказал се от 7 части, както и финия на някои
възлови сцени. За окончателния монтаж, озвучаването и ваденето на сигналните копия остава да мечтае. Рисполи фалира. Целият заснет материал от 160 000 метра изчезва от студиото, оказвайки се в банката, финансирала проекта „Национале дел лаворо”. Бондарчук е съкрушен, на 20 октомври 1994 г. умира, погребан в Новодевичето гробище, а битката за връщането на „Тихият Дон” продължава още 12 години.

Шеф на филмовите дейци става Никита Михалков, работил като актьор с Бондарчук
във „Война и мир” и единствен, защитил го от нападките на Петия конгрес на ССК през
1986 г. За президент на Русия е избран Владимир Путин, който спечелва за каузата
италианския премиер Силвио Берлускони. Рисполи се съгласява на сделка – продава
за 4 млн. долара филмовия материал на шефа на Първи канал Константин Ернст, но
само за територията на Русия и ОНД. За останалия свят тепърва ще умува как да
разпространява филмът. С довършването на творбата се заема синът на Сергей
Бондарчук, режисьорът на хита „Девета рота” (2005) Фьодор Бондарчук. Сериалът е
сведен до 6 часа, а съпричастност към работата проявява и продуцентът Инокентий
Малинкин. Решава се за по–адекватното възприемане на филма Никита Михалков да
чете авторския текст, а Максим Суханов, Марина Зидина и Сергей Гармаш да озвучат
на руски изявите на западните си колеги Рупърт Еверет, Делфин Форест и Ф. Мъри
Ейбрахам.

Така на 7 ноември 2006 г. „Тихият Дон” доживява своята руска премиера. За филма
съм писал подробно , но все пак ще посоча, че той е впечатляваща кинотрагедия,
реализирана със страст и неподражаемо – драматичен патос. Той е апотеоз на
доброкачественото старомодно кино, разкриващо цялата сурова истина за жестокия
прелом, преживян на Дон през второто десетилетие на 20-ти век, за разрушаването
на стария казачески мир, за неуспялото антиболшевишко въстание, за зверствата, с
които се налага съветската власт, за рухването на мечти и надежди за щастлив,
сговорен и ползотворен живот, живот не в лъжа и по Божиите закони. А Бондарчук
тачи Божиите правила и се разкрива като вярващ православен както във „Война и
мир”, така и в „Те се сражаваха за родината”, „Степ”, „Борис Годунов” и „Тихият
Дон”. Бита и нравите на казаците са експонирани пищно и стилизирано от сценографа
Данило Донати и оператора Даниеле Нануци, а прочувствената музика на Луис
Бакалов има съществен принос за цялостното убедително въздействие на
сериала. Вторият актьорски план е стабилен в лицето на Иван Лапиков – Иван,
Сергей Бондарчук – ген.Краснов, Борис Шчербаков – Степан, Ирина Скобцева –
Василиса Илинична, Владимир Гостюхин – Пьотр Мелехов и Наталия Андрейченко –
Дария. В главните роли нещата са малко по–комплицирани – Делфин Форест като
Аксиния е определен провал за постановчика и продуцента, Рупърт Еверет е хазартен
избор за ролята на Григорий Мелехов и по скромното ми мнение британският актьор
се справя прилично, докато Ф. Мъри Ейбрахам постига изключителен успех като
незабравимия и своеобразен Пантелей Прокопиевич Мелехов.
Някогашната си рецензия за филма съм я завършил с евристичната забележка, че
неизбежно „Тихият Дон” на баща и син Бондарчук ще заеме полагащото му се място в днешното руско кино, във фалангата на спорните, но и много обсъждани и популярни екранизации като „Децата на Арбат”, „Майсторът и Маргарита” и новата версия на „Доктор Живаго”.

8. Неосъществени замисли

Както всеки голям творец и Бондарчук остава с нереализирани съкровени замисли в
своята творческа биография. В портрета му, посветен на неговата 60 – годишнина и
печатан в кн. 18 / 1980, на стр. 258 в сп. „Кино и време” авторката Димитрина Иванова загадъчно отбелязва: „А в бъдещите творчески планове проблясва името на Тарас Булба…” Така е. Бондарчук планира да осъществи мащабна фреска за казаческите борби срещу полските шляхтичи, придържайки се плътно към безсмъртната Гоголева повест. Остава само съжалението, че перипетиите по заснемането на „Тихият Дон” попречват на амбицията му да създаде може би своя последен занаменит епос. А че е имал потенциала за още един шедьовър не се съмнявам. Трудно ми е да преценя как е щял да осъществи своята постановка, но засега ми остава само споменът от иначе амбициозния опит на Джей Ли Томпсън от 1962 г. да заснеме в Аржентина една приемлива зрелищна приказка по Гогол, ангажирайки за ролите на Тарас Булба и неговия син Андрей звездите Юл Бринър и Тони Къртис. Другата стойностна версия по тази Гоголева творба излезе през 2009 г. в Русия под режисурата на Владимир Бортко и с учасието на Богдан Ступка като Тарас и Игор Ретренко като Андрей Булба. Той мечтае за съвместни суперпродукции между САЩ, Русия, Франция и Италия за създаването на епопея за Втората световна война и за екранизирането на „Ад“ и „Фауст“.

В последното си телевизионно интервю, дадено от него в Сочи през юли 1994 г. той
говори с ентусиазъм за друг свой грандиозен замисъл – епос за Александър
Македонски. Усмихвайки се загадъчно пред камерата дори посочва, че е осигурил
финансирането и скоро ще започне снимки, след като е правил вече оглед в
Таджикистан. Отива си от този свят тихо, скромно, със смирение, съвсем според
постулатите на Лев Толстой.

9. Баща ми в мен

Днес Фьодор Бондарчук наистина може да каже като нашия Пенчо Славейков, че носи
своя баща в себе си. От него е учил занаята на киноактьор – още в „Борис Годунов”,
където го виждаме да създава зрелия за годините си образ на царевич Фьодор, а и
уменията, необходими за постановъчната си работа. Затова логично посвещава на
бащината си памет своята знаменита „Девета рота” (2005), заявявайки от екрана, че е
усвоил режисьорското си майсторство от „Те се сражаваха за родината”. Затова без
колебание довършва започнатото от Сергей Бондарчук в „Тихият Дон”. По тази
причина и имитира баща си, надявайки одеждите на холеричен постановчик,
режисиращ неосъществилия се бал на адмирал Колчак – Константин Хабенски с
неговата любима Ана Василиевна Тимирьова – Елисавета Боярска в епопеята
„Адмиралъ” (2008) на Андрей Кравчук.

И точно затова през 2013 г. той лансира следващия си скъп и амбициозен проект
„Сталинград“. Тежка е бащината корона, но блазе му който я носи. Особено пък, ако
фамилията е Бондарчук.

----------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024