Роденият на 18 февруари 1938 г. и завършил през 1959 г. Академията за театрално и филмово изкуство в класа на Феликс Мариаши Ищван Сабо си остава най-рентабилния и популярен  унгарски режисьор. Поради което е и сред създателите на Европейската филмова академия, независимо от еврейския си произход и неизбежното сътрудничество с тайните служби в годините на тоталитаризма.

Ранните пълнометражни филми на Сабо са повлияни от френската „нова вълна“, в частност от Франсоа Трюфо, като в тях  преобладават формалните експерименти.

Разчита на лично преживяното, на семейни спомени, на искрено и непосредствено осмисляне на  света в първите 15 години от своята режисьорска кариера.

Той създава искрени и непосредствени филми  за своето поколение – дебютът „Време за мечти“ (1964) и най – вече  „Баща“ от 1966 г., с който се утвърждава като опитен професионалист и надежден постановчик, получавайки Златен медал от Петия МКФ в Москва през 1967 г., както и премията „Бела Балаж“ за същата година с участието на Андраш Балинт – Тако Бенс.

Като актьор обича да се снима както в свои продукции – „Мефисто“ от 1981 и „Полковник Редл“ от 1985 г., така и при знаменити  негови колеги като Никол Гарсия – „Площад „Вандом“ (1998) и „Служих на английския крал“ (2006) на Иржи Менцел.

Периодът на утвърждаването му в неговата родина включва  и заглавия като „„Улица „Пожарникарска“ №25“ (1973), в който  следвоенната история на Унгария е  разказана чрез спомените, сънищата и кошмарите на обитателите на стара кооперация в навечерието на нейното разрушаване, „Будапещенски разкази“ (1976), метафора на трусовете, през които преминава ЯношКадарова Унгария, задоволена и контролирана, добила облика на олющен и смазан от употреба трамваен вагон, излязъл от филма „Баща“, който все пак стига до депото си, но не влиза в очертанията на столицата, и естествено, впечатляващата психологическа драма „Доверие“(1979), получила „Сребърната мечка“ в Берлин през 1980 г., трасирала пътя към неговото международно признание след това.

Отбелязвам малко известен и куриозен факт – „Довeрие“ се бори за „Оскар“`1981 за чуждестранен филм и е победен от мелодрамата на Владимир Меншов „Москва не вярва на сълзи“ (1980).

Така се очертава пътят от експерименталните и скромни черно-бели продукции, предназначени за ценители и любители на фестивалните находки към скъпи и пищни международни саги с ангажирани световноизвестни  звезди, в които обаче Сабо запазва своята визионерска страст и творческа индивидуалност.

Държи на стегнат, ясен и въздействащ разказ, при което  винаги участва в написването на сценариите си, снима основно стария център на унгарската столица, който познава в детайли, разчита на комплект от изявени актьори – Андраш Балинт, Илдико Баншаги, Йозеф Мадараш, Золтан Гера, Ошкарне Гомбик, Юдит Халаш, Клаус Мария Брандауер, с които работи постоянно, без да забравяме колаборацията с водещи звезди от Източна Европа – Олег Табаков, Мая Коморовска, Люцина Виницка, Франчишек Пиечка, Ролф Хопе, деликатно заобикаля клопките на соцреализма, не желаейки да робува на клишета и идеологически постулати, изключение са „Баща“ и „Любовен филм“, където под формата на детско-юношески и младежки спомени неизбежно трябва да осмисли времето на антифашистката съпротива, сталинизма след 1945 г. и унгарската революция от 23 октомври – 10 ноември 1956 г., търси спасение в необятния свят на изкуството – театър, опера, кино  и не спира да се вълнува от конфликта на личността – била тя артист, лекар, медиум или военен, и властта, която винаги намира начин да противодейства и бламира алтруистичните пориви на неговите интересни и необикновени герои.

Историята не ни позволява да забравим за себе си, поради което Сабо и неговите образи мислят исторически и действат или се съобразяват с опита на предишните поколения.

Всеки от филмите му е направен за определен исторически етап и показва как индивидуалният опит се натрупва по трудния и изстрадан начин.

Развитието на Ищван Сабо в киното определено се измерва в трилогии.

След серията, която заснема до 1970 г. на миналия век – „Време на мечти“(1964), „Баща“, (1966), „Любовен филм“(1970), неговото алтер его Янчи се превръща в един от героите,  индивидуалността му  прелива в облика на  заобикалящото го множество – „Будапещенски разкази“(1976).

А за да отговори на каверзния въпрос „Възможно ли е да оставим миналото зад себе си?“ Сабо прави прочутата си германо-австрийска  трилогия – „Мефисто“ (1981),“Оскар“`1982 за най-добър чуждоезиков филм, „Полковник Редл“(1985) и „Ханусен“ (1988) с Клаус Мария Брандауер начело.

За мен добавката към тази поредица се явява по естествен път – епопеята „Съншайн“ от 1999 г., в която Ралф Файнс извършва истински подвиг, изпълнявайки ролята на представители на четири поколения унгарски евреи – офицери и спортисти – Игнаций Зоненщайн, Адам и Ищван Шорош…

В тези филми няма място за мечти и асоциации, животът се свежда до външни прояви, камерата улавя света на реалността.

И ако в немско-австрийската  трилогия Сабо може все още да лансира дебат за оправдателното влияние на времето, то в „Извънредни мерки“(2001), посветен на делото срещу знаменития диригент и фаворит на Хитлер и Гьобелс Вилхелм Фуртвенглер – Стелан Скарсгард, режисьорът  взема страна, защитавайки човека на изкуството – „Аз съм музикант, а не политик. Аз отговарям за нотите и музиката, а не за идеологията и труповете!“

Това е съкровеното  оправдание на диригента, на което обвинителят, американският полковник Стив Арнолд – Харви Кайтел, само скептично свива рамене, знаейки добре, че не може да го осъди, но ще осуети до неговата смърт  през 1954 г. гастролите му в САЩ…

На Сабо е интересен светът на спектакъла и музиката.

Под маската на страсти, свързани с поставянето на операта „Танхойзер“ от Вагнер той създава саркастична трагикомедия за трудно обединяваща се Европа в „Среща с Венера“ (1991) с Глен Клоуз – Карен Андерсън, Ерланд Йозефсон – Хорхе Пикабия и Нилс Ареструп – диригентът Золтан Санто, през 2002 г. представя новелата „Десет години по-късно“ от проекта „Виолончело“, през 2004 г. екранизира романа на Съмърсет Моъм „Театър“ под името „Да бъдеш Джулия“ с Анет Бенинг – Джулия Ламбърт и Джеръми Айрънс – Майкъл Госелин, а „Извънредни мерки“ от 2001 г. си е горчива и стряскаща дисекция за правото на избор на интелигента диригент – дали да заклейми зверствата на фашизма и да скъса временно с изкуството, или да се оправдае като повечето немци, че нищо не е знаел за концлагери, насилия и жестокости.

Сабо остава верен на пиетета си към камерните драми и след промените в родината му през 1989 г.

През 1992 г. той представя „Скъпа Ема, мила Бьобе“, тъжна и мрачна хроника за първите стъпки на напиращия капитализъм в Унгария, свързан с прекършени съдби на учителки и медицински сестри, спечелила „Сребърна мечка“ в Берлин и отличието за най-добър сценарий на Европейската киноакадемия за 1992 г., което ще получи и през 1999 г. за „Съншайн“, през 2007 г. лансира „Роднини“, изследващ корупцията в обществения живот с Шандор Чани и Олег Табаков, през 2010 г. изненадва като сценарист със „Смъртоносен валс“, на Карой Кьовеш, през 2012 г.представя мрачната драма „Вратата“ по романа на Магда Сабо с Хелън Мирън в ролята на прислужницата Емеренц, а през 2020 г. показва „Окончателен доклад“, нерадостен поглед към днешна Унгария, затънала в корупция, нетърпимост и управленска немощ в лицето на вездесъщия кмет с Клаус Мария Брандауер като столичния лекар, Карой Епереш като пастор Кристоф Атя и Доротя Удварош като доктор Фелесеге.

С годините Сабо оставя все така добър, критичен анализатор и творец, прощаващ се с илюзиите и мечтите си.

Съвременността му става все по-безинтересна, защото е лесно предвидима, интимният свят на персонажите вече не е така атрактивен за изследване – какво да прави с герой, който е спрял “да плаща влага с корените на кръвта си“ – откъс от известно и често цитирано от режисьора стихотворение…

Наистина какво?

Не е ли време за още един последен скок в света на историята?

И защо да не последва интуицията на колегата си Ридли Скот?

Ищван Сабо, доктор хонорис кауза на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ от 10 май 2012 г. в очакване на следващата си важна стъпка.

----------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023