1. Размишлявайки върху съдбата на Александър Томов, стигнах до няколко интересни извода.
Томов е феномен. Той е роден талант, изкусен разказвач, умело дозиран романтик, придържащ се към проверените жанрови форми-класически песенен стих, сказова проза, авантюрен роман, в който вплита иронично-пародийни критични нотки. Предпочита динамично атрактивната сюжетна линия, изпъстрена с внезапни промени в повествователния темп.
Творецът работи упорито и последователно на писателската нива повече от три десетилетия. За него това е дълг и тежък, но необходим труд на добър и опитен занаятчия. Ал. Томов знае прекрасно какво означава доверието и любовта на публиката и се стреми да ги оправдава постоянно, година след година, със стихове (изпълнените с горчива носталгия и скръбни размисли “Квартал “Надежда”, 1978 и “Луминисцентни балади”, 1984), сценарии (14 за периода 1982-2010), статии, есета, разкази, новели и романи.
Той демонстрира наистина изумителна продуктивност, но тя е естествена за него, неизменна част от натюрела му.
2. Александър Томов е от тия щастливци в прозата (а и в киното ни), който намери и успешно разработи своята уникална ниша.
Той откри предградието на мегаполиса, напълни го с чешити, авантюристи и правдотърсачи, борци за своята правда и за щастието си под слънцето.
Литературата ни имаше нужда от такива книги и образи и писателят ги създаде. За това и днес “Елегия за птици” (1983), “Здрач и печал” (1992) и “Сянката на един сън” (1994) се четат като откровение. В тях предградието оживява в своя романтично-легендарен облик, като един обособен и автономен свят на страсти и противоборства, претворена с любов, замах и чудно вдъхновение.
Благодарение на шумния си успех Томов проби и в киното. Тук постиженията му бяха по-скромни, а и екранизациите на новелите му не винаги попадаха в подходящите режисьорски ръце. Може би и затова най-добрите му интерпретации създаде Едуард Захариев с “Елегия” (1982) и “Скъпа моя, скъпи мой” (1986), отдалечавайки се максимално от литературния първоизточник, но страстно следвайки неговите идейно-смислови внушения.
И още нещо – оказа се, че тези истории са значими и интересни за едно отминало време, приключило на 10 ноември 1989 г.
Томов, подобно на Георги Мишев, осъзна края на своите герои и конфликти и се опита да се приспособи към променената конюнктура.
В киното усилията му не дадоха резултат. Затуй след полууспеха на ретромелодрамата “Пантуди” (1993) и на комично-плутовския кинороман “А ла булгаро” (1994 - 2009), той му обърна гръб.Особено след като не можа да реализира екранизацията на живота на Стамболов, превръщайки я неохотно в романа „Ангел и демон”(2010).
3. Александър Томов е от писателите, знаещи къде е силата на техния талант. Логично насочи усилията си именно към прозата и есеистиката-особено след демократичните промени. Любопитно е, че социализмът създаде поета и разказвача Томов (независимо, че първият му роман “Мелница на ветровете” излезе самотно през 1986, оказвайки се от една страна новелистичен роман, а от друга – едновременно ницшеанско-декадентски-чрез образа на Стрезов и в лоното на соцантифашистката сага, възвеличавайки момчето, сражаващо се срещу фашисткия капитан Бенчев), докато демократичните промени родиха романиста Томов.
В последните 25 години той изживя странна метаморфоза.
С Балзакова упоритост пише роман след роман, обединявайки ги в дилогии и трилогии. Стига дотам дори да не довърши започнатата сага (“Фалит”, 1999), а когато тенденциозният роман не му върши работа прибягва до жилещата тесногръда политическа есеистика (“Новите варвари”, 2001).
Томов беше сред малкото ни утвърдени белетристи, веднага приели промените и вписали се в техните нови изисквания и рамки. Той разбра мигновено какво иска да чете българинът от 1990 година насам и прилежно се старае да му поднася точно такива четива-атрактивни, динамични, злободневни, с много кръв и секс, с разрушени човешки съдби и тъжна раздяла с минали илюзии.
По щастлива случайност първата част на романа “Корупция” излезе през 1989 година и именно двете му продължения от 1990 и 1991 година ознаменуваха раждането на демократичния реализъм, чиито рицар бе разтърсващият образ на следователя Марков, самоубил се след краха на борбата си с отрицателните явления у нас в зората на демокрацията.Успехът й го стимулира да й вдъхне нов живот през 2007 г. под заглавие „Милион от лукавия”, съобразявайки я с новите пазарни изисквания.
Следващият удар дойде със седемте части на “Новобогаташи” (1997-2008), проследяваща възхода и падението на енигматичния бизнесмен Емил Дъбов, олицетворение на Беровото безвремие и на гешефтарското натрупване на капиталите през първото десетилетие на прехода ни.
Вариация на тази тема Томов разработи в незавършения си роман “Фалит”, където чрез образите на доц. Кендеров и Павел Везирев фиксира престъпните механизми на банковите фалити в България, а в дилогията “Арсения” (1998-2002) произнесе елегантно и непоколебимо горчивата си присъда, за ставащото в страната ни. Той експонира с много болка и пристрастие трагичната съдба на нестандартната си героиня (Арсения Влахова), опитала се да се измъкне с хитрост от българския ад и накрая намерила смъртта си в него. Логичен завършек на търсенията на Александър Томов в тази насока се явява трилогията “Четвъртата власт” (2003). В нея вече ясно личи резигнацията на автора от политическите авторитети на разлюбеното от него СДС, представени в отблъскващо-гротесков вид (Захманов, Недка Стаменова), отвращението му от криминалните приватизационни сделки, злоупотребата с власт и интригите и манипулациите на водещите издания, преследващи атаката и очернянето на поредния водещ политик.
Тази трилогия маркира граничния предел на Томовия демократичен реализъм. По-нататък той не можеше да отиде, ако искаше да бъде уважаван като писател,а не като създател на тенденциозни хитови скорозрелки.
Малко по–късно той все пак събра сили да напише качествени криминални трилъри като „Брутално”(2005), „Криминале”(2005), „Възмездието”(2008), „Малолетната проститутка”(2009), „Килър”(2010), надниквайки в примамлвишя и смрадлишв свят на порнобизнеса в „Порно”(2009) и в плашещото бъдеще на политическото фентъзи в „2066” (2011).
Още една погрешна стъпка щеше да повтори иронично-разголващото обговаряне на есеистичната му сбирка “Новите варвари” (2001), от която той днес сигурно се срамува.
За радост професионалистът Томов продължи в единствено вярната посока, която му оставаше – на историческия роман.
4. Насочването му към византийската трилогия “Пурпур” (2000), “Византийски лабиринт” (2001) и “Императрица Теофано” (2003), както и към света на орфизма , тракийската митология в “Оракулът на Дионис” (2004) и раждането на хриситиянството в „Йешуа”(2012) е логичен и необходим ход, който той трябваше да направи.
Томов е от тези писатели, които винаги са имали нужда от идейна опора и от вяра във властта.
Точно затова по времето на социализма той повярва на борбата за “голямата правда” (написвайки през 1984 година сборника с 4 новели “Светата Ана”, който сигурно днес иска да бъде забравен), изобличи с неподправен патос нравствената криза на обществото ни в сборника “Памет” (1985), прие мита за чистото идейно начало на Благоевото учение (пак той бе сценарист на прословутия филм “Мечтатели” от 1986), както и стана защитник на баснята за преустройството и новото мислене, създавайки изстраданата си драматична трилогия “Корупция”.
Веднага след 10 ноември 1989 година прегърна безрезервно синята кауза и й служи вярно 13 години. Написа безброй статии и есета (основно в “Демокрация”), създаде нови разкази и романови поредици, а накрая като истински нашенски Аристотел влезе във властта (председател на НСРТ), за да обслужи съвестно недомислията на тогавашното управление и най-накрая-употребен от него - напусна опустошен и омерзен.
Реакцията на импулсивния Томов не закъсня (опусът му срещу Костов в “Стандарт” – „За Командира, сто реда от сърце”, 2002, с който завършват двутомните му спомени „Според мен” от 2007 г., очертаващи рамката на краткото им запознанство, започнало с поръчковата статния срещу Желев , възложена като особено важна задача на именития публицист), но това малко поправи накърнения му морален имидж. Оставаше му единственото убежище-литературата.
Първата стъпка той направи през 1994 година с обяснението си в любов към платонизма в “Сянката на един сън”.
Следващият ход бе описването на зловещите интриги и кървави преврати в покоите на византийския императорски двор,в който властват мрачните сенки на регентката Зоя, василевса Михаил Шести и императрицата-проститука Теофано, от които всички ни побиха тръпки, а след като и тази мистерия на властовата манипулация бе разгадана, намери опора в тракийските митове за Орфей (Орфеус) в “Оракулът на Дионис”, едно от най-проникновените и завладяващи достижения на днешната ни историческа проза и в новото тълкувание на феномена Христос в „Йешуа”(2012).
При Томов Йешуа е едновременно жертва и герой.
Първоначално се оставя да бъде манипулиран от зилотите около рави Йонатан и приятелят си Йуда, след което се изплъзва от властта им, сам става господар на положението, повежда учениците си след себе си, манипулира еврейската маса, но когато трябва, се жертва, за да стане Чудото и се роди Митът за Спасителя Богочовешки.
Така естествено и непринудено писателят внушава, че едно от малкото хубави неща, случили се в човешката история е появата именно на Исус Христос, вкарването на морала в нашето ежедневие и преследването ни с каверзния въпрос „Как живеем?”
След „Йешуа”бе логична появата на есеистичната му книга „Робският синдром при българите...”(2014), в която разцсъждава със смразяваща откровеност и дълбочина върху прочутата ни национална орис от времето на турското завоевание до конвулсиите на безкрайния ни преход, стигайки до шокиращи изводи, като този , че робският ни национален комплекс ни тласка бавно и неутолимо към необявена и изродена гражданска война, чийто контрапункт се яввяват духовните протести на издигнатата, образована и можеща част от обществото ни, предизвикали възторга на света, „защото светът разбра и осъзна, че тези протести наистина са мирни и цивилизовани, такива , каквито са обикновено техните.
Осъзна, че у нас, в малка България, има високообразована духовна прослойка, неотстъпваща по нищо на техните западни водещи прослойки, стига само да й се създадат качествени условия за развитие, което е и големият наш проблем, който трябва тепърва да решаваме и да се преборим с него.”
5. Тепърва създаваното от Александър Томов ще бъде подлагано на прецизна и безмилостна критическа дисекция.
Той не се нуждае от популярност и реклама, защото е сред най-рентабилните български автори.
Смятам, че Томов основно има нужда от разбиране и адекватно тълкуване на творчеството си, тъй като с най-значимите си книги, си е запазил място сред водещите имена на съвременната ни литература. Времето тепърва ще отсява златните житни зърна от плявата му и съм убеден, че и бъдещите поколения ще четат с интерес и увлечение “Елегия за птици”, “Здрач и печал”, “Корупция” и “Византийски лабиринт”.
А това е определено примамлива перспектива за неговото наследство.
---------------------------------------------------------------------------------------
© орислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2014