1. След неизбежните митарства Дачо Господинов прибави към поетичния си влог нова книга, на пръв поглед с не твърде претенциозното заглавие “Все по нататък...” , взето от строфа на стихотворение. Само на пръв поглед, обаче. Но за това – по – нататък, всъщност накрая.
2. Бях помолен от автора да направя въвеждане /и заедно с рецитаторстването/ да представя изпълнената изцяло в свободен стих творба. След като се запознах с “крепостта” и съдържанието й дадох си сметка, че съм се съгласил доста лековато – категорията се оказа “тежка”. Нейната тежест изисква и “тежка артилерия” за превземането й. Питах се нееднократно имам ли такава обмундировка и защо точно аз бях избран. Стигнах само до един извод – авторът ме смята за обективен и се надява на обективността ми.
3. Общото впечатление, което стихосбирката оставя у читателя, е, че с много малки изключения, стихотворенията са до крайност изчистени от обяснения, мотиви и артелерийска подготовка, които да обосновават онова, което Дачо Господинов иска да му каже. Забележете – иска да му каже, а не да му внуши или натрапи. При това не както и да е, а по детски чисто, нескверно, донякъде с “хлапашко безразсъдство” някой ден да запечата “привидно празната бутилка”, “с която малчуганът да се завръща в нас” – когато вече сме се поизносили, и когато търсим поне малко замайване в живота чрез други стимуланти /алкохола/ - малчуганът всъщност олицетворява връщането по – често към щастливото детство с мечтите, с крилете и с доброто. / “Бутилката”, с. 10/. Това стихотворение някак особено се свързва и преплита с “ Обсаденият завоевател в Троя /н/”, с.7 / : “Бях един от скритите във коня./ Но и воинът, който в съдбоносното сражение/ брани до последно своя Илион”. Троянският кон и запечатаната бутилка – и двата обекта уж празни, а се оказват пълни, и то с какво!
Отнесена към тези две стихотворения илюстрацията от Максим Иванов, представляваща стилизиран троянски кон, който е на двуколесна платформа и се движи по опънато въже без опорни точки в пространството, многозначително допълва неизвестността в жизнения човешки път, като балансира върху въже от миналото през настоящото към утрешното.
Спрях се на тези две стихотворения от началото на книгата, тъй като ги виждам от фундаментните й носители.
4. Две други стихотворения “Оттенъци на сивото” / с.20 / и “Скулпторът” /с.39 / са в същата ненабиваща се в очи, но важна връзка, която, според мен, ги прави също фундаментни за стихосбирката. “В оттенъци на сивото” поетът мечтае за райско битие / тропичен екзотичен остров/ с подсъзнателната нагласа, че то е постижимо с повече пари /евро/. Отговорът, обаче, е отрезвяващ – “Животът с евро/ не е по-романтичен – само сивото/ е с друг оттенък...” и тогава “една дъга разпръсва безличното небе”, обагря мечтата на поета. Той се озовава, според второто стихотворение “Скулпторът”, в ръцете на неръкотворния Бог и осъзнава, че в “сетния релеф на битието” Той, Бог, ще “доизвая” всекиго от нас в отвъдното – иначе казано ще ни въздаде според заслугите. Сякаш Дачо Господинов ни напомня, че тук, на Земята, пълно щастие няма. И илюстраторът Иванов, като че ли е на същото мнение – това е внушението му на с.42 с рисунката, на която стремежът и действията на всекиго към пълно щастие е озримостен с четирилистна детелина, чиито листа са “заковани”, но едното от центъра е изсъхнало, обърнало се е надолу и детелината е станала трилистна – само скулпторът Бог може да я възстанови.
5. Авторът Дачо Господинов, а и редакторът Росица Пиронска, са приели да определят принадлежността на стихосбирката към литературния род “лирика”, заради краткостта на стиховете и пределната наситеност на поетовите чувства. Тази класификация мисля, че се дължи и на стиховете за любовта и обичта като всеобхватни човешки преживявания и като човешко достижение, от една страна, и като такова специално към жената, от друга страна. През очите на Дачо Господинов и обичта, и любовта не са декларативно визирани, не реват, не хленчат, не изпадат в транс, не усмъртяват, не сърцераздират. Те, като повече от стихотворенията му са, както сега е модерно да се казва за много неща, “обрани”, сгъстени почти до откат, а някои стигат до лаконичността на афоризми. Например на с.43 – “Любов/ – най-нужната илюзия...” или наподобяващи хайку – “Зареяна по кръстопътища,/ едно жадувано: “Обичам те!” ще те повежда с юга на душата ми”.
За мен стихотворението “Жена” /с.22/ е поетично постижение от висок ранг. Авторът свръх пестеливо ни дава своето верую за истинската жена и, ако тя е такава, каквато той я иска, тя олицетворява действително възвишения човек: “Истински една жена обича/ не в минути на отдаване./ А в мига, когато с гръд изящна/ спре стрелата, съскаща към теб...”
Към тази условна сфера на “лиричното” прикачвам трите стихотворения, озаглавени “Поет” / с.с.3,29 и 36 / и стихотворението “На Парнас” /с.46/. В тях по – многословно Дачо Господинов заявява дълбоко личното си убеждение какъв да е поетът, и, разбира се, имплицитно се съпоставя с обрисувания “образец”. Неслучайно “флагманът” на поетичната книга е стихотворението “Поет” /с.3/ с посочените в него постулати, на които отговаряш ли / според автора/ си излетял “сред човешката приземеност”. В другото стихотворение “Поет” /с.36/, макар и по – дидактично, Господинов продължава, че поетът “не отмъщава”, “прощава”, преглъща болката и “опазва своя стих от празнодумие”, а в “Поет ?” /с.29/ посочва, че със словестния си пистолет има, макар и кратка, власт “над своите заложници”, рекспективно читателите, хората, обществото.
Интересно ми беше да установя как художникът е “нарисувал”, как е видял поета в сътворяването на поетичните послания. Неговият анализ, според мен, го довежда до един рупор /микрофон на стойка/, който се захранва с енергия от паче перо и капеща кръв от поелия посланията на поета микрофон, резултат от поетовите възвишени мисли и идеи.
Това беше още една група стихотворения, върху които с цялата си тежест живее поетичната книга.
6. Много мислих върху твърде лаконичното и някак по – административно, в сравнение с другите, звучащо стихотворение на с.33 . Мисля, че то се явява последната “група” фундаментни творби:
“Бях потънал в редактиране на мои стихове, когато/ изведнъж ме сепна/ недоволен глас:/ “Няма сирене!”/ Вдъхновението ми избяга надалеч./ ...Джобът и главата ми – еднакво празни.”
“Групата” дава една свръхконцентрирана картина на вариант от последиците на “закона” “битието определя съзнанието”, и по - точно, вариант на влиянието на битието върху съзнанието, пренесен в нашето рационално време. “Няма сирене” в процеса на творчески поезийни усилия далеч не значи само тежнения от незавидното материално състояние на автора и себеподобните му, а отпраща в извода, че няма сир за мозъка и духовната му изява, няма подквасване на млякото да стане сирене, тоест да се достига духовно извисяване.
Илюстраторът обрисува тази сложила се нищета на духа с гол безглав торс на мъж, през рамото на който, като и вместо чантичка за пари и документи, е носена книга опряна в стомаха. По този алегоричен, но недвусмислен начин окартинява посланието на поета.
7. Строфа от стихотворението на 37 страница е избрана от Дачо Господинов да стане заглавие на поетичната книга . Вече казах, че лековато погледнато, заглавието не е от ярко претенциозните. Според мен, обаче, то е избрано заради съдържащото се в него сложно личностно самопризнание, че молитвата към Всевишния и едновременно към себе си да се самообичаш, накрая, все по – нататък, се разтваря, размива се във възможната безкрайност. Актът на молитвата и самообичането в безпределността имплицитно съдържа усилието / без това да е пряко казано/, че трябва да го контролираш с обичането на другите и в края да постигнеш равновесие – за него авторът “мълви” необикновената си молитва и търси Висшата помощ за това постигане.
8. От корицата гледа със сложен обектив, като през микроскоп, превързаната “биткажджийска” глава, според мен не само на автора, а и на читателя, който да разгадае Дачогосподиновите послания. Защото разгадаването е цяла ”битка”. Понякога имаш чувството, че си попаднал в каменоломня, в която ти е необходимо да мобилизираш мислите и сетивата си така, че накрая да откриеш “фосилите” – те не са ти поднесени наготово.Мисля, че това е преднамерено търсено и постигнато от автора, в това число и чрез на повечето места крайна лаконичност на изказа.
9. И така – “бутилката” на Дачо Господинов е напълнена, мисля че е запечатана, хвърлена е в човешкия океан и... който я намери и отвори ще опита от съдържанието й. Аз направих това и поех част от него. Има още много. Ще стигне за всички.
Вие ще опитате ли?
Разград
10.05.2013 год.