Дачо Господинов е един неотказващ се от словото поет. Още повече неотказващ се от тежестта на думите поет. От тяхната възможна градивна въртеливост, свързаност със социума, с негатива и негативното. Заглавието на книгата задава тези насоки още от началната страница. Все по-нататък е препратка към бъдещето, защото какво е нататък. Момент, миг, вик или вечност. Художникът навежда към подобна алюзия, задавайки главните В и К. Вик, век все по -нататък. Окуляр на съвремието, което се отразява скептично върху лицето. Авторовата вглъбеност в собствната същност огледално ни препраща ранимостта на битието, независимо от стила. Дали за това, че морето в мен е бряг непокорим, или защото е кратка пролетта, любовта е най-нужната илюзия. Бялото като символ на чистотата и тук не е отминато . Стремежът към оня Илион контрастира със страгнацията , неподвижния (троянски) кон, или детството ,което се изплъзва, лишено от мечтите си. Къде разцъфва любовта? Какъв е цветът й? Топли очи, цветя от лед, озъбена усмивка, несбъднат свършек, негаснеш огън, слънцето отблясък от стомана, безлично небе, оприличаванията на части от природата... тези познати до болка похвати внушават тревожност, душевен смут, безсилие да понесеш собствената си съдба,. "Българийо, каква съдба, за всеки празник катафалки." Сякаш единственият ни изход е айсбергът и друго няма. Все по-нататък нажежава се до бяло мозъкът. Полюсно жадувано обичам те, в приковаността на мечтите две цигари време са възможен изход. Приглушени ли е викът? Невъзможно ли е щастието? Обезцветена ли е романтиката? Обагрящият ореол - разплисканият кръг на чаша вино. Образът на виното е разграничен от присъщата ни делничната консумативност. Виного зашеметява, виното се слива с очите на любимата.
Все по -нататък е естествено продължение на поредицата стихосбирки на Дачо Господинов. Заглавията на книгите му са виртуално пътуване. Понесен от светлината, Стихобитие , Пред автогарата , Все по.нататък, неизвестно накъде, или няма значение накъде ,важно е движението, дори то да идва само от ехото. Ехото на принтерния лист. Измерението на човешкото, остнало в свят на разпади, изменност, обърканост, забързаност, суета, с една дума отровен делник. Как да се опазиш, как да се съхраниш, как изобщо да продължиш? Да продължиш да /се / обичаш? "и виждам как/ все по-нататък,/ към безкрая,/ се разтваря/ възможната ми безпределност." От перото на поета капе кръв. Чрез болката се познава истината, но до колко си струва жертването.
Силуети в чашата с кафе, животът ни е силует, такъв неясен, преминащ едва забележимо с тревогата дали изобщо има някаква сянка, дали движението не е само халюцинация, дали това е и трябва ли това да е същността на житието ни. Светулкови думи срещу низост, срещу подлост. Независимо поетичен или не е животът, авторът се оставя на крилете на светлината. "че и след поредния несбъднат свършек пак ще има изгрев..."
Милион изгреви, а вечер никотиново огънче, пожелавам на Дачо такова битие. Без излишeн патос, без изкуствен плам, без празнодумия и приятелски препъвания, без мумии. Нека вглъбеността му в словото да е откривателска за него, доверието да го дарява с доверие, и животът да не е рана.
---------------------------------------------------
* Заглавието е на редактора.
------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Росица Пиронска
© e-Lit.info Сайт за литература, 2013