„Защото истинското произведение на изкуството, дори и най-късичкото стихотворение, винаги трябва да обхваща света в неговата тоналност, да отра-зява и същевременно да измерва цялата ? тежест“ – отбелязва в есето си „Мит и стил на зрялата възраст“ Херман Брох.

Формулата е достатъчно, дори смущаващо, ясна и в същото време отворе-на за прилагане и интерпретиране в подхода към едно или друго творческо проявления. В случая и при моето повече читателско и по-малко редакторско присъствие. Но тя ми даде може би най-същественото - и в същото време оку-ражаващо и улесняващо ме - при навлизането в същността на историите (еди-надесет на брой), сред които Светла Андреева ни въвежда в последната си книга с разкази „Краят на Апокалипсиса“.

Докато работех над ръкописа се опитвах да се справя с очакванията си. А те бяха приседнали удобно, макар и някак тревожно вълнуващо, в канавата на вече познатото ми от предните ? сборници, с всичката условност на близостта и различията между тях, където сюжетите бяха обединени и структурно, и тематично, и концептуално в много по релефна и изразителна степен, може би все пак най-вече в „Автобус за рая“ (Фабер, 2016).

Херман Брох продължава: „Всеки истински художник усеща това, но един-ствено обдареният със зрелия стил успява да го въплъти в творчеството си“. Малко преди това той уточнява, че истинските стремления на художника са на-сочени, независимо от техническите проблеми, към изобразяването на света в неговата цялост. Занаятчийството, художественото умение, се гради и усъвър-шенства цял живот. Да, това не е нито ново откритие, нито умопомрачително гениално твърдение. То съпътства всяка творческа изява на духа още от пеще-рите на неандерталците… Каквито и да са мерките/критериите за тези мнения, който и да ги прилага и както и да вижда сам себе си творецът. В случая писа-телят.

Боравейки с материята на живота писателят го вижда и интерпретира чрез уменията си да го приеме и отрази, но и чрез способността си да му придаде както конкретика, така и концептуалност. И тъкмо в тази насока неусетно ме бе отвел прочитът на новите разкази на Светла Андреева. Тя бе съумяла да навле-зе уверено, естествено, задълбочено в глобалното. При това, без да го изтлас-ква на преден план и без да се държи в него като в спасителна скала над кра-сива лагуна. И в същото време да изтакае авторската си концепция чрез конк-ретни истории и съдби. Този път обаче не свързани с определен географски ареал, не с множество, видими и очаквани допирни точки на съдбите на персо-нажите, не и с присъствието на едни и същи образи в различни разкази… Въп-реки това нишката остава – на обобщението за същността на човека, на съвре-менния, притиснат от цивилизационните преси, индивид, който не просто тряб-ва да продължи живота си и не просто да оцелее, а и да му придаде актуален смисъл. При това не толкова общия декларативен, па бил той и философски убедителния и правилния (Всъщност кой тук се наема да твърди самоотверже-но нелепо кое е правилното?), облик, а сведения, - а защо не и издигнатия - до моралните измерения на конкретните житейски постъпки, разговори, дела…

Което също е избор. Може би по-важен от всеки друг. Не единствения, но пък съществения за момента, а това значи и жизнено определящия за много от персонажите на Светла Андреева, поне в епизодите от живота им, описани в разказите. Застанали пред избора са на практика всички герои от новите разка-зи. Но тук не бих се наел да ги степенувам и подреждам по категории – соци-ално статусни и морални…

В края на живота си Илия Стоев изведнъж се озовава като че ли за пръв път и крайно остро и неотменимо пред избора за приятелството. Животът му е преминал през какви ли не катаклизми – интимни любовни, битови, творчески, нравствено социални… И накрая го е отвел „вдън гори тилилейски“ (в еднои-менния разказ), където намира достатъчно време и покой, за да потърси за сетен път подредбата на ценностите в душата и сърцето си… И където на изпитание е поставено приятелството му с Васко Горския… Обвиняван в какви ли не естетически и философски прегрешения, мачкан, отхвърлян, пренебрегван, но не и сломен, Илия Стоев намира своята освободена от суета и омраза, от интригантство и лицемерие горска хралупа, за да продължи да твори, да се радва на света и хората, които, макар и рядко, все пак среща в тия тилилейски селения. Да си задава въпроси и да търси отговорите им. За миналото, за настоящето, за някогашните млади, но и за сегашните. „Ние бяхме бохеми и скандалджии, а сегашните какви са?“, пита се Илия Стоев, мислейки за уморените млади и затова как „сякаш някаква вътрешна цензура ги спираше да пишат каквото мислят“. Илия Стоев е там, защото идентифицира същността си с естеството на природата, в която нещата никога не са идеални и дори никога не са в съвършена хармония, но и защото е усетил, прозрял е Илия Стоев, че точно това усещане за природност, за многозначност и безкрайност, за вечна преходност, но и непрестанност, е нишката на живота и човек трябва да я открие в себе си, в ума и сърцето си, в миналото и в очакването си за утре, за да има смисъл от живеенето му. Върви през Живота Илия Стоев и в този негов живот има всичко – понякога по малко, дори в оскъдност, друг път в доволство и излишък, но никога достатъчно като потребност. И достигането на хармонията е възможно само чрез задоволяването на тази потребност, но тя не бива (а и не може) да се подменя със съвършенство и покой, защото няма да е истинска, защото ще доведе до спирането, до умирането на нещата. Важен е процесът към съвършенството, а битките за него минават през всякакви премеждия и катаклизми. Такова се явява и изпитанието на доверието и приятелството с Васко Горския… Но… битките не са вече за него, усетил се стар, самотен и обезверен (и без Севдана) Илия Стоев не просто приема компромиса. Той осъзнава неговата неизбежност и това се оказва всъщност спечелената битка, макар и все още не приключила окончателно. Защото след нея остава животът, в който сложната уникалност на характера на човека и преодоляването му дава смисъл и за утре…

Далеч по-ясни са вълненията на Владо от „Китайско злато“. Там приятел-ството също е поставено на изпитание, но над него доминира интересът към късмета, към далаверата, към изгодата. Мечтата да се види Париж влиза в сплавта на китайското злато и отвежда след време героя отново до столицата на света, колкото и спорно да е това определение. Не така леко обаче се преодолява апокалипсисът на душата при терзанията и преживяното от двамата приятели Стефан и Георги от „Смърт и щастие“. Една история за жертва и притежание, за получаване на забраненото, но и за цената на това. Страданието, че сме изоставени. И далеч по-тежката болка от това, че сме предадени, което е един вид оценка, при това дадена от нестойностния характер на другия, ина-че завладял душата, морала и страстите ни.

Така в една или друга степен стоят нещата и в „Златна сватба“, „Нощни-цата“, „Южна Корея“ и др… В „Орлица на правосъдието“ Петя Киранова и Ди-ньо Рецидивиста оставят открит и само на нас отговора на въпроса кой и в как-ва степен изживява катарзиса. Дали съдийката, безкомпромисна и строга, или престъпникът, загледан в снежинките, падащи от небето? „Каква милост мо-жеше да очаква от такава жена, непогалена от мъжки поглед, недокосвана от друг мъж, освен от съпруга й, лекар-педиатър, педант и саможив слаб мъж. Знаеше ли Петя Киранова какво е любов, саможертва, щастие и страст? Не, разбира се, откъде ще знае, мислеше си Диньо, докато вървеше към вратата на залата.“ И в живота често е така. Виждаме го, а не винаги разбираме кога идва при нас – любовта, омразата, приятелството, предателството… Началото или краят? Себепреодоляването. Сам, минал през своите голготи, оцелял и продължаващ, един ден Стоян Велев („Лисичета“) научава от телевизора, че е последният от село, което вече не съществува официално. Заличено е… с всичко което е било… „Вече е есен – защо вече не разбираше кога идва есента?“ Но той още е тук. С лисичетата в порутеното училище… И с пушката, с която остава да брани паметта на Варушници. Не е достатъчно само да обичаш живота, открил е професорът неврохирург Венелин Влаев („Южна Корея“). Необходимо е и да можеш да мразиш – смъртта трябва да умееш да мразиш!

Естествено е човек да има своите пристрастия. Дори когато става дума за четене на определено равностойна и добре изпапана проза с истории, неусет-но, но здраво сграбчващи ума и душата ни и оставящи ни в прегръдката си дъл-го след като е прочетено и последното изречение.

Сред любимите ми разкази са „Библиотеката“ и „Страдалец“, където ме-таморфозата в героите настъпва безусловно и трайно.

В скучния и равен живот на счетоводителя една случайна покана да посе-ти мероприятие в библиотеката в първия миг му изглежда нелепа, досадна, празна… Но постепенно съкровението на четенето нощем, на приглушена свет-лина, отвежда Евтим Митев в тайнството на непознати до този момент нему светове. И човек се пита той ли отива в тях или те идват и проникват в него? Светла Андреева ни води деликатно, ненатрапливо и нежно в душата на Евтим Митев. Иронията е овладяна, притаена, дори любвеобвилна. Символиката е изчистена и в същото време туширана. Прилагането ? е неизбежно, то е част от инструментариума на разказвача и именно поради това авторката внимава как я използва. Докато стои на прозореца в апартамента си Евтим Митев наблюдава как на фона на сивата стена на отсрещния блок виси прекъснат кабел. Полюлява се като камшик. Но сега този прекъснат кабел всъщност вече е безпомощен символ на отрязаната зад него цивилизация, не може да причини болка и нещастие. И на него, на Евтим Митев, вече нищо не може да стори… Защото той вече по друг начин е започнал да вижда хората и залеза, красивия като млада поетеса залез. Измъкнал се е вече от лапавицата на компромиса на скуката и навика и е приел този на неочакваното.

В „Страдалец“ иронията е изведена на по-високо ниво, а също и релефно-то експониране на процесите, довели Спаска и Пенко до ръба, буквално над бездната на смъртта… Озовал се в почти пълна безизходица, Пенко търси спа-сение в задънения сокак на живота си между властната си съпруга Спаска и кръчмата на Спас. Но спасение няма, а когато все пак го намира, то е временно и илюзорно и винаги отново го изправя пред непреодолимото. Единствено работата по тракторите и другите технически занимания още го крепят… Но и на този изход краят е дошъл. Пенко се чувства като на гладиаторска арена. Зрители са всички останали: съседите, роднините, мъжете от кръчмата, цялото село. За обич никой не говори. Пенко и не мисли. Това, което следва е околните да обърнат палец надолу и… край. Но защо да не го направи той самият… Пенко очаква, иска, нуждае се да бъде приет. Не с компромис и приласкаване, а с обич и ласка. Не може повече да продължава само със спомена за първите години от брака си и… на появилата се внезапно и за малко майка, но изоставила го още като невръстен в зората на възмъжаването му. „Сякаш бръкна в душата му (майка му – б.м.) с тези пръсти и Пенко занемя, държейки в ръце кутийката с машинното масло.“ Може би това е инициацията на юношата в мъж. Може би това е отключването на дефицита на обич и признание, осмислянето на предмета на съществуването… Липсата на майката, която не е любовница, но чието отсъствие просто няма компенсиране… Но пък никой не може да отнеме правото на Пенко да търси… женските пръсти като докосване до душата и сърцето…

Авторката е избрала за финален разказа „Краят на Апокалипсиса“. Една импресия, изтъкана от картини от съвремието ни – остри, цветни, безпощадни… Брънки на дефицита, просмукали се и стегнали в почти мъртва хватка гърдите на обществото… Посланието е недвусмислено, независимо от сложността и мо-тивирането на обясненията – обвинението или присъдата – на веригата от про-изтичащи една от друга ситуации. Изборът ?, цялостната завършеност и тема-тичност на сборника, неговата концептуална и стилова цялост ни уверяват, че Светла Андреева продължава израстването си като автор, естет и мирознанец. Това ме връща отново към на тезата на Херман Брох за развитието на твореца. Един от примерите, които дава той там е с японския художник Хокусай, постиг-нал на преклонна, близо деветдесетгодишна, възраст творчески апогей и едва тогава заявил: „Сега най-сетне полека-лека се научавам как трябва да се про-кара една линия.“ Изчистено и ясно, нали?
За новите разкази на Светла Андреева може да се говори още. И то много. Може би много повече след прочитането им. Всеки от тях носи в себе си в раз-лична степен потенциала на далеч по всеобхватни истории и внушения… Но тя не се е поддала на изкушението. Успяла е да подчини подробностите на глав-ното в замисъла си, да изведе на преден план душите и болките на героите си и страстите в тях. За мен бе удоволствие и надежда да чета тези разкази. На-дявам се и за читателя…

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Светла Андреева. Краят на Апокалипсиса. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2020, с.128

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Миролюб Влахов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021