Белетристичният свят на Атанас Петров ни пренася както в близкото минало, така и в настоящето. Той е отдалечен от пристрастните политически оценки, от словоблудстващия сив поток на домораслата естетика, бълващ непродуктивни противопоставяния между „преди” и „сега”. Оставя мъдрия възприемател сам да отсъди истината за протичащото битие, като се наслади същевременно на изящно експлицираните човешки истории, затрогващи със своята морална дълбочина и семиотична перспектива. Именно съвременните творби, които не носят натрапчиво противоречивия отпечатък на преживяното от последните няколко поколения, могат истински да завладеят аудиторията в широк мащаб. Написаното не е свидетелсво за липса на позиция или оценка, за бягство от послания. Напротив, в преплетените мрежи от означаващи, в символните полета на авторовото слово, в цялата парадигматична структура на изреченото, проличава умението на пишещия „тихо” да убеждава в правотата на своята кауза.

Неговите герои са обикновени хора, които проявяват своите качества както в обичайни, така и в екстремни житейски ситуации, като понякога се понасят на крилете на фантазното, мечтаното или пък съвсем трезво разсъждават за смислеността на земното съществуване. Те, макар да населяват селото или провинциалния град, са вписани в битието на гражданите на света, лутащи се между стария и новия порядък, между духовното и материалното, между човешкото и божието. Повечето са от калибъра на т. нар. преходанци, т.е. в библейския смисъл - дошли за малко на земята, без да оставят видима следа след себе си; второ, хора, които не се вписват в традициите на общността /свое/чуждо/; трето, презрително название и отношение към маргиналите; четвърто: извършващи ритуала на прехода между земното и небесното... В битийните рамки на двете епохи се наблюдава интересно явление: преходът – село/град/село, т.е. текат процесите на неустановеност, смесване, разрушаване /космос – хаос/, успоредно с преобръщането на ценностната система на човека, което неминуемо довежда до отчуждението от земята, от майката природа, до алиенацията между хората. Затова може да се каже, че книгата на Атанас Петров надраства маргиналното и регионалното и говори за вечните човешки проблеми.

Макар в някои от пластичните откъси да се назовават определени характерни, дори плакатни хронотопни ориентири /Втората световна война, ТКЗС, рогът на изобилието „втора ръка” по пазарите, индустриализацията, модерният безумен свят на технологиите, възродителният процес/ героите в разказите нямат времеви хоризонт. Те оцеляват или пропадат не по линията на модното за житейската практика увлечение или явление, а благодарение на факта, че са рожби на една земя, която излъчва дълбоки напластявания: митологични, фолклорни, религиозни, затова не се чувстват като жертви на историческите катаклизми. В текстовете политическите събития присъстват като далечен, незначителен отглас, тъй като художествената тъкан не борави с политическата мяра за света, а изобразява изкусно общочовешките проблеми: банализираните екзистенциални напрежения в общуването, лутането в сферата на полюсните чувства, размиването на границите между добро и зло, без да се стига до травматичните изображения на хаоса. Всичко е пресътворено чрез омекотеното слово на основния разказвач, имащ своите подгласници в лицето на плеяда сладкодумци, същевременно ненаситни да слушат истории – понякога, за да изживеят чрез словото насладата от мечтаното, но несбъднало се битие. Като донкихотовци, тръгнали по стръмната пътека на приключенията, но оставащи здраво стъпили на родната дъхава земя, те търсят отговори на наглед незначителни житейски стълкновения и често се борят за съхраняването на исконните добродетели, но същевременно не забравят да се порадват на дребните житейски наслади.

Светът, който населяват персонажите от книгата, винаги носи белега на недовършеност, структуриран е като че ли преднамерено от Създателя с известна доза несъвършенство, недостатъчност, но никога не провокира внушенията за тотална дисхармоничност. За омекотената, но неромантична обрисовка на човешкото битие спомага специфичният идеолект на автора, който съзерцава заобикалящата ни среда привидно търсещ хармонията, придавайки на природата антропоморфни характиристики. Като че ли тя, майката природа, се опитва да се пригоди към „прищявките” на човека, да изрази потенциала на надеждата, на сливането с героите в едно цяло: да обгърне битието им, да донесе утеха, омиротворение в недооценените ситуации и бликащите извънмерни чувства. И колкото майката природа желае да приласкае несретниците на съдбата, толкова те се отдалечават, загубвайки своите човешки черти, като придобиват зооморфни белези. Изобразена е и обратната ситуация: героите, които желаят да надмогнат природното, „да хванат вятъра”, т.е. да открият разковничето на щастието, да почувстват силата, моментното си могъщество. В диалога на разказвача присъства, разбира се, и популярният в белетристиката синхрон между изживяванията на персонажите и природните картини. Интересна е ситуацията, в която одухотвореният природнен свят наивно широко е разтворил ръце, за да прегърне с любов венеца на божието творение /човека/, да съгради невъзможната хармония, но му е приложена унщожителна хватка от страна на индивида.

Раят е непостижим не само заради житейските препятствия и необмислените действия на героите, а и поради факта, че модерният човек не се задоволава с разказаното в Библията и вълшебните приказки, а най-арогантно пренаписва свещените текстове, съобразно домораслата си ограничена фирософия, визираща материалното, телесното и преходното. Част от сладкодумците изпадат във фалшивия екстаз на новоизлюпени пророци, претендиращи за институционализиране на словото си, тъй като владеят определена макар и маргинална аудитория, което им създава фалшив ореол на избраници. Други, призвани да градят вярата, съхранена в душите на малка прослойка в обществото, с лека ръка я рушат. Същевременно в разказите има и пазители на Свещените текстове – не толкова на думи, а с благородните си жестове, с изповядването на християнските добродетели, като ни завръщат към надеждата, че човечеството ще пребъде въпреки настанилите се: егоизъм, първичност, прагматичност в душата на модерния човек.

Повечето от героите населяват периферията на общността. Именно на границата с външното те са призвани да направят ценностния си избор. Така авторът показва пъстроцветната палитра на живота, разнообразието от житейски решения, без да се намесва пряко и да издава морални присъди. Неговите герои като че ли имат свободата да коментират и да съдят за протичащото съобразно своите пристрастия, природна стихийност или морална целеустременост. Те рядко получават някаква санкция приживе от Небето, а ако я получат, то по-скоро идва по линия на факта, че трябва да търпят оценката или наказанието на околните. Механизмът на справедливостта не действа автоматично, няма го съществуването на очакваното неотменимо възмездие. В не един сюжет присъства печалната тема за изчезналия бог, за снизените хоризонти на индивида, потопен изцяло в сферата на битовото, телесното, инферналното. Добре е да се подчертае, че ефектът от авторовите интенции не е постигнат толкова чрез мрачните тоналности на отрицанието, а чрез весело-тъжното лице на иронията както от страна на някои действащи лица, така и чрез самоиронията на разказвачите.

Някои от разказите бележат превеса на мъжката гледна точка към света, своеобразни отломки от патриархалността. Но тук не присъства носталгията по безвъзвратно изгубените нравствени ценности от миналото, а иронията към подкопаната позиция на предопределяща роля в екзистенцията на мъжкото начало. Героите съпреживяват битието, било отелесено или в сферата на мечтаното и фантазното, поглеждайки през призмата на увлечението към сексуалното, любувайки се неотменно на изкусителната красота. Жената обема, обсебва мъжкия свят, заявява за своята неукротима стихийна сила, понякога несъзнателно, в други ситуации без свяна на библейската Ева или пък реагира съгласно постулатите на крайния феминизъм на модерната жена, която руши табута, заемаща безкомпромисната позицията на поглъщащата богомолка. В повечето случаи мъжкото начало става жертва на своите пориви: от активен субект на задвижване на интимния космос се превръща в обект на своеволните щения или капризи от страна на ухажваните. Женските образи в повечето фабулни редове припомнят за архетипа на Великата богиня майка, притежаваща амбивалентна природа: която може да дарява, но може и да отнема.

Книгата на Атанас Петров е свидетелство за умелото реалистично представяне на две епохи. Поставя въпроса за потъпканите добродетели, за разкъсване на свещената връзка с майката природа, за ламтежа по привидни ценности. Показва вярата в човешките възможности да се преодолее негативизмът и човечеството да заживее в лоното на християнското триединство: вяра, надежда и любов, без, разбира се, да се постигне скоро така жадуваната цялост, пълнота и хармоничност на битието.

------------------------------------------------------------------------------------------

© Румен Горанов
© e-Lit.info Сайт за литература