-малка книга с голямо съдържание-

„Малка по обем, но голяма по съдържание” – казва Михаил Кремен за книгата на Асен Златаров “Трагедията на Яворов”, издадена по случай 10-годишнината от смъртта на поета. Така би могла да се определи днес и книгата на Евелина Белчева, посветена на последните години от живота на Владимир Василев – „Самотен в своето време”⃰. Тя е с малко повече от сто страници, но освен с проникновения и логичен анализ на авторката е обогатена и с дневниковите записки на проф.Петър Динеков, с тридесетина снимки, някои от които почти неизвестни, с няколко важни документа, отнасящи се до трагичната участ на Вл.Василев, със спомените и писаното от Борис Делчев, д-рВасил Стефанов, Любен Георгиев,Атанас Свиленов, Марин Кадиев, Лазар Цветков и други съвременници.

Въобще архивираните факти и свидетелства са в основата на този наистина „диаболичен етюд”, както е нарекла своя коментар самата авторка. Цитирани и ословесени са разбира се и малкото излезли досега книги и отделни публикации, посветени на съдбата и критическото дело на редактора на „Златорог” преди и след преломната дата 9 септември 1944 година.

Нелепата му смърт на 27 декември 1963 година е завръзката на този исторически разказ, колкото достоверен и поучителен, толкова и печално откроен в литературната памет на времето. Неговата смразяваща реалност ще продължава да ни гнети и тревожи заради необратимостта на случилото се, заради скръбната си и съдбовна предопределеност. Която личи дори и в объркаността и разнопосочността на съхранените спомени и представи, в тяхната своеобразна гузност, в наследения от миналото страх да се изричат на висок глас и публично истините за мястото и заслугите на Владимир Василев. За неговата отдаденост на високата литературна трибуна, наречена „Златорог”, за образците на художественото слово, които са звучали от нея, за авторите, намерили там път и простор за творческото си израстване.

Но това в онези последни години е сякаш забравено. И още по-лошо – то е заклеймено с печата на отрицанието –„Прошка няма за такива личности, дори при смъртта им. Публично разпънат на кръст –приживе, голготата продължава. Погребан като излишен човек. Не – като неудобен, вреден човек. ”Опасен”. Без добра дума от приятел. Без оценка на делото му. Дори некролог, да извести смъртта му – забранен. Такъв човек няма. В свирепия зимен мраз и леден вятър до алея „Голгота” на Централните гробища го изпращат шепа осмелили се колеги, строго охранявани от неколцина цивилни „литературоведи”. Смразяваща позорна тишина. Назидателна”…

В сякаш съзнателно ограниченото и наситено с трагическа безизходност пространство на книгата зловещо отеква ехото от онази статия на Андрей Гуляшки от края на 1944 година:”Замлъкна завинаги гаубичното оръдие на реакцията и фашизма в литературата –сп.”Златорог”.[…] Редакцията на „Златорог” – Владимир Василев и Николай Лилиев – освети с тези няколко думи пътя на палачите, народоубийците и инквизиторите. Владимир Василев теоретично оправда вандалските изстъпления на Кочо Стояновци, Дочо Христовци и т.н. Нещо повече: той ги сигнализира. Това е еволюцията на чистия естетизъм. Възмездието ще бъде Народния съд”.

И възмездието не закъснява. Никой от бившите сътрудници на „Златорог” и някогашни „приятели” не е в състояние да го спре. Напротив мнозина от тях бързат да се наредят на страната на новопрогласените съдници, други се стаяват, ужасени от бруталността на разправата -изключване от Съюза на българските писатели, арест след това и кошмарни дни в килията, заедно с Петър Горянски, Йордан Стубел и още неколцина „фашисти”, „врагове на народа” и на социализма…

Може би само намесата на бившия регент Цвятко Бобошевски и проф.Петко Стайнов предотвратяват по-лошото и Владимир Василев е освободен. За да потъне отново в безвремието на новата обществено-политическа реалност, в която за него място не е предвидено. „Новите варвари са му подарили благоволението да живее. В отчуждение и мизерия. В изолация –бягат от него като от прокажен. Сам казвал на Любен Георгиев:”Знаеш, че съм белязан”…

И по-нататък:”По-добре да бях арестуван и съден. Щеше да има определен срок. Ще го излежа, после никой не може да ми пречи да работя. А сега? Докога? И за какво?”.

Борис Делчев също го цитира:”Десетки писателски честолюбия, неудовлетворени от неучастието си в „Златорог”, диреха своя реванш. Кой не си опита перото, какъв не ме изкарваха!... Период на разцъфване на литературния пасквил. Просто се страхувах сутрин да купя вестник – да не срещна пак някоя мизерия срещу мене. Аз си знам как съм го понасял”…

И все пак никой не е в състояние, няма как обективно да отрекат делото му. Тези, които са можели да го видят и проумеят разбира се. Като споменатия Борис Делчев, да речем. Или като Петко Стайнов, който няма кураж да огласи мнението и високата си оценка за „заслугата на Вл.Василев като критик-селекционер на таланти, със „силен и ясен литературен усет”, но ги изпраща написани до Петър Динеков за успокоение на съвестта си. За останалите не си струва въобще да се говори. Тяхната литературна несъстоятелност е очевидна. Но те, уви, винаги се оказват организираното мнозинство, което властва. Затова и статии на Владимир Василев се публикуват толкова рядко,

затова той е принуден да работи единствено като коректор на техните книги.
Унижението е смазващо и безалтернативно. А трябва и публично да бъде оповестено. Средата на 50-те години след речта на Вълко Червенков от 28 декември 1955 година е времето на официалните самокритики и Василев не е пощаден. Но за какво трябва да се разкайва? Удивителен документ е писмото му до Веселин Андреев, в което старият критик отчаяно търси начин да бъде спасен от самоунижението, сякаш съзнателно унизявайки и иронизирайки и себе си, и своите морални инквизитори. „Кажете ми най-после за какво точно искате да се покая?” – това е безумният въпрос, на който отговор няма и не може да има. Отговорът е в ръцете на властта, на диктатора. „Всяка негова дума означаваше постановление…Сто писатели трябваше да падат на колене и да лазят пред него”…- казвал го е не кой да е, а самият Георги Караславов.

А Владимир Василев сам го изпитва и изстрадва в самотата на дните си. Особено след смъртта на съпругата си Цвета Ленкова, за която се е грижил всеотдайно през последните й пет години. А той живее цели единадесет години след това без да иска, без да очаква вече нищо от никого. „Изгнаник в съсипните на живота си, духовен емигрант до смъртта си, какво друго му остава освен смирение пред превратностите на участта човешка”…
И ето го краят. Нелеп поради лекарска грешка или умишлено предизвикан, той идва едва ли не като спасение. Но докато Владимир Василев е още в болницата, в жилището му идват представители на властта, които разтърсват всичко, дирят, за да опазят уж, съхранените там книги с автографи, снимки, вещи, документи. А собственикът го няма. Той преживява последните си часове - самотен и изоставен.

„На гробищата се отзовахме не повече от десетина души –спомня си Тончо Жечев -помня Цветан Стоянов, Лазар Цветков, Кръстьо Куюмджиев, Серафим Северняк, Здравко Петров, Симеон Султанов. Започнахме гузно да се въртим и оглеждаме, да се подканяме някой да каже нещо.[…] И сега, като си спомня, преживявам един от най-големите срамове в живота си. В края на краищата тъкмо конфузните обстоятелства можеха да станат искра на вдъхновение. Ако не друго, то поне можеше един от нас да прикани съвременниците да се изчервят за дивите нрави в тая страна, които бяха направили така, че един от първенците й да си отива като престъпник. Гробарите почакаха, повъртяха се малко и като видяха, че никой не знае какво да прави, спуснаха ковчега. Буците пръст захлопаха. Разотивахме се по-гузни, отколкото дойдохме”…

Даже принудената почерпка в крайгробищната кръчма веднага след това, не внася липсващото успокоение на съвестите. Чувството за вина, за неизпълнен приятелски и колегиален дълг остава. А както пише и Евелина Белчева „Отказът да се въздаде последна почит на отиващия си завинаги – това е смъртен грях, който жестоко се наказва в кармичното битие и съзнание на нацията”. По-жестоко дори и от полупризнанието преди това, от скритата почит през „годините на неговия залез като литературен деец и критик”, на грубото отричане, на заличаването на името му от аналите на българската литература.

Но това, според П.Динеков, всъщност са били и „годините на неговата победа”. Защото въпреки всичко и сякаш напук „търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се”. За това безусловно говорят и автографите, посветени му именно тогава, току преди смъртта:от Блага Димитрова „с чувство на признателност”, „с обич”, „от все сърце”; от Константин Павлов –„с дълбоко уважение”; от Минко Николов –„с чувство на искрено уважение”… Това са само част от малкото публикувани в книгата посвещения за критика.А те са десетки може би. Даже стотици, ако прибавим и онези от „златорожките” години, които също свидетелствуват за почитта и уважението, с които са го дарявали не само младите, но и повечето от най-изявените български писатели.

А тази почит продължава да расте и невидимо да увенчава делото на Владимир Василев и спомените за него години след онова „срамно и позорно погребение”. Така е озаглавил своя поместен в книгата текст последният жив свидетел оттогава-Марин Кадиев. А заедно с почитта и преклонението се зараждат и „митовете”, на които също е отделено място в книгата – за несъстоялото се и състояло се опело, за написаните и непроизнесени траурни слова, за некролога, останал непрочетен, за това кой е присъствал и отсъствал на гробищата, по каква причина, къде е част от опазения все пак архив на Владимир Василев, защо единствено актьорът Константин Кисимов е намерил сили да отсрами „спотаяващите се интелектуалци”?…

И накрая пак Тончо Жечев: „Ако някой ден се намери български писател сполучливо да опише тия дни и това погребение, смятайте, че е възкресена цяла епоха в нашия живот- с нейните нови порядки, страхове, варварство. Защото в случая като в капка вода се оглежда всичко, цялото общество и хората в него”.

Е, струва ми се, че Евелина Белчева се е опитала и то не без успех да го направи. Макар самата тя изрично и скромно да се дистанцира от подобна висока претенция. Животът в сянка и погребението на Владимир Василев са скелета на нейното кратко, но въздействащо литературно-историческо повествование. А „Самотен в своето време” е само първата част от цялостното й изследване за редактора на „Златорог”, за неговата писателска и житейска участ и посмъртното му битие. Предстои да прочетем и продълженията.

------------------------------------------------------------------------------------------------

*БЕЛЧЕВА,Евелина.Самотен в своето време.Книга първа.Век 21 прес, София, 2016

------------------------------------------------------------------------------------------

© Йордан Нанчев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017