Шестата лирическа книга на шуменския поет Антонин Горчев излезе в началото на 2017 г., когато авторът навърши своята 65-годишнина. Той е известен на българската културна общественост и като автор на текста на химна на Шумен „От тука започва България“, като политик от десницата и общественик, журналист, от дълги години председател на Дружеството на писателите в Шумен.

Новият лирически сборник обединява 34 стихотворения, които са селекция от най-доброто, писано през годините, и в този смисъл е репрезентативен за цялостното творчество на поета, като акцентът все пак е върху последните години. Книгата, както и последната му антология „Бестиарии“ (2012), ни позволява да видим етапи от развитието на авторовата поетика.

Във великолепното заглавие „Стъпки по водата“ – стихотворението, с което се открива сборника, откриваме два смислови пласта: единият, библейският, свързаният със сакралното минало, за чудото на ходещия по водата Иисус, и другият – обърнат към настоящето, към днешния ден и неговата сурова реалност – за изгубеният смисъл на живота, за изгубените вяра, надежда и любов и мечтите ни. Защото, когато се обърнем след години назад и направим рекапитулация за проживяното, какво ще видим: „Вместо райски градини – сух прах / под огромното светло небе / мойте стъпки зад мен не видях“.

Известни са редица хипотези за това, че водата може да пази спомени, че има памет за нещата, които са минали през нея, и ако тях можем да приемем за нонсенс, едва ли можем да кажем подобно нещо за художествените книги – в проза („Спомени за вода. Dm“ на Иван Станков) и поезия („Стъпки по водата“ на Антонин Горчев, „Висока вода“ на Бина Калс). За авторите водата е катализатор на спомени от миналото, но и рефлексия на настоящето, обърната към бъдещето; водата е онзи огромен знак, символ (пълен с философски и екзистенциален заряд), през който се провижда животът такъв, какъвто сме го изживели. Това е малко тъжна книга, и вероятно подобно настроение е свързано с негативни автобиографични моменти от последните години, но тя не е в никакъв случай безутешна и отричаща живота, напротив, в нея личи усилието на лирическия герой да надмогне трагедията, да намери себе си и да продължи да живее достойно с/между хората, като остави някаква „стъпка“ след себе си. Една поезия, изваяна внимателно, в класическа форма, без излишна патетика и социални послания. Обърната към ежедневните неща, с които се сблъскваме, с внимание към незабележимите на пръв поглед дребни детайли, към живата и нежива природа, но и към приятелите, колегите и любимите хора, семейството, топлината в човешките отношения, звучаща ту като „молитва“, ту като „прозрение“, „сън“ или „мечта“. Лирика, в която и „тишината“ може да „свети“…

Поезията на Антонин Горчев не е абстрактна и метафизична и тя не се опитва да назове неназовимото, тя не е чисто християнска, въпреки някои образи и инвенции в тази посока; тя е откровено изповедна, диалогична, пределно опростена формално, носеща белезите на отворена поетика, пред която хоризонтът е видим, но недостижим.
Стихове, които не са бунтарски насочени против конвенцията, но пълни с вдъхновения и романтика, с голяма обич към красотата на езика. Все неща, които ги правят приемствени с традицията и духа на една отминала епоха, която поне в Шумен свързваме с имената на Иван Пейчев и Ганчо Мошков, например. Но не само.

----------------------------------------------------------------------------------------

Антонин Горчев, "Стъпки по водата", Изд. „Фабер“, В. Търново, 2017

------------------------------------------------------------------------------------------

© Владимир Шумелов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017