/Литературно-исторически етюд/*
Чета от няколко месеца последователно поезията на Селвер и, признавам, неведнъж се разминавах с читателския си и литературоведски поглед. А това е ставало предимно, когато подходите на възприемане са били повече обърнати към аналитичните конвенции и идеи за осмислянето й. Тогава разминаването е било почти пълно, а ракурсите на творчески идеи в книгата „Очите на тъгата са зелени” и на отглеждана лична критическа рецепция у мен са били абсолютно диаметрално противоположни. И с времето интуитивното въвеждане на личните поетически сетива и съзнание, придружени от инструментариума на литературоведското, подсказаха за приближението до относителна правдивост при този прочит. Само тогава ставаше възможен някакъв, поне междинен, адекватно изграждан поглед към поетическия свят и език у Селвер Алиева.
И върху именно тези първоначални съображения, а в много отношения и издирвачески лутания, можем да твърдим, че тази поезия, в общите си и устойчиви лирически маркери, не е синхронна нито с водещите родни модерни литературни конвенции, нито с общоевропейските на сътвореност въобще, в тяхната литературно-историческа процесуалност. И ако са налични някои успоредици помежду им, те – считаме това – са с характера на епизодичност и за традицията, и за тази поетична същност. Дълго критическият поглед – впуснат именно в щрихираните така посоки на дирения – е пропускал другото, същностното. Струва ни се, че поетическият език и свят тук е съ-творен върху две определящи съображения. Едното е организирано около типа метафора и образност, с които те идват, осмислени и скрепени от виталистичния порив на жизнените начала и поетичността, които тук са едно и също; (метафора и образност, организирани около изключителната свежест на чувственото и креативна сила на рисунъка). Уникалното движение на образотворческо начало – тръгващо някак „от вътре–навън” и така проследило, указало траекториите, проекциите на това сътворяване – от тайните на първоначалата – към видимите/привидни страни на света – е дуалистично и неотменно придружено от несъобразяването и несводимостта с никакви лирически конвенции. Да, сякаш различаваме някои пресичания с т.нар. песенно/шлагерно начало в съвременната ни традиция, но считаме това за повече моментни и категорично не дълбинни характеристики на тази поетичност, които нека не ни отклоняват от същественото/същностно. Също само имитиращо тук се пресичат личният поетически натюрел с проблема за „женското писане”. За нас то на едно видимо ниво е привидно налично, но в същността си е видоизменено и придобило облика на специфична, с категорично модерни поетологични характеристики андрогиния; и като осъзнат лирически силует на езиково поведение, и като ценностно-мирогледна културологична същност. Което е отразено и през това, че на повърхността, тя също с условен характер, имаме афинитет към класически стих и римно начало, към въобще класически тип поетична изказност и организация на лирическия синтаксис и стихове, а всъщност – и това в дълбочина – се срещаме с една особена, автентична поезия, сложна по своята същност и формално-изказна структурираност, сложна и неподчинима лесно на никои творчески всеизвестни и употребявани принципи. Всъщност не само и не точно неподчинима, а индиферентна към тях, така както е тя и към литературно-историческите знаци на предходните езикови и мирогледни конвенции, към маркерите на идейното и на естетското. И в крайна сметка, всичко е поради това, че началата и крайните основания на творчество тук, и философско-мирогледното, и формообразуващите елементи, са стъпили явно върху т.нар. „архетипи на поетичното”. Поетическото съзнание и свят у Селвер работи с онези предисторични начала, успоредни и на човешкото първопораждане, и на светлината, на дълбинната генотипна памет за него. Начала, снети през сгъстените вътрешни времепространства на градения език, през ореалностяването им в този стил, виталистично разтърсващ, увличащ и сюблимиращ метафизичните свои измерения, и те като контактно поле между видимо и невидимо, между реално и иреално. А това са силуети, категорично тежнеещи поетичното към усложнените и разгърнати модели на модернизмите въобще, но проследени и защитени по опосредствани пътища, по уникални пътеки на творческо дирене и състояване, с които живее лирическият субект. Ето защо проследяваме и „дългата памет”, казването на много повече отколкото виждаме, а останалото само ни увлича с алюзията, с разширяващата се центробежно подтекстологична проекция между стих, форма, стихотворен текст и силует на езика, витаещ и снет дух на творческата интенция и дълбинни послания. Тази поезия е много повече отколкото на пръв и втори поглед е видно, че е, тя помни и изрича винаги много повече отколкото изглежда, че казва. И поради това, тя е много по-сложна, отколкото изглежда, че е, нещо непряко видимо и през онова безспорно въздействие с главна буква, което тя постоянно носи, без да го осъзнаваме и знаем, а само да ни носи и отнася, някъде там, към себе си и своето, и то само от нейното присъствие, без излишни внушения. Там е и постоянният усет за убягващо и само частично уловено смислопораждащо у нея, там е и не винаги подчинимото, но винаги присъстващо осезание за стихово, евфонично и метафорично обаяние на лирическата фраза и ритмичност. Там е онова задъхано/задъхващо нанизване на образни и смислови ядра в линейната траектория на стихотворния текст. Нещо, което е определимо единствено със степените за очарование и удивление, задъхващо прочита, удивяващо ума и сетивата при този характерен смислов лирически наниз от неспирно, интензивно измислени метафори при пораждането на стиха. Като всичко това циркулира в междинната естетическа територия между силуетите на класическата и синтетична поезия, движение неоставащо нито в един от двата, дуалистично като че ли съставяно полисемантично и от тези два силуета. Едва тогава с лекота бихме разбрали и справедливо положили в оценъчната скала – убягващи ни и едновременно непоколебимо ясни в семантично-стилните си образотворчески обрати – автентични, неповторимо жизнени, релефно смислени и емоционално фокусирани, реалистични и някак свръхреални стихове и открития като: „...още съм много пияна/ от лалета, от думи, от теб,/ от това, че не искам да бягам./ От гласа на невидим поет,/ от ръцете на сутрешна сянка...”; „Тази песен е с птичи пера/ и не знам откъде да я хвана./ Половината сън извървях./ В половината лято ме няма./ Ако днес не разбираш защо/ не затварям очи под водата./ И съм тиха до всяко гнездо./ А ме плаши небето във сряда...”; „От гълъбите знам, че пролетта/ е колкото една неделя./ че има смисъл в малките неща./ Че ни тежи, каквото сме отнели./ Че е без цвят последната черта./ Че на небето няма зими./ Че има много скъпи хора там./ Небето затова е тъй красиво...”.** И е придружено всичко това от една странна и типична енигматичност на изказа, контекстуално ситуирана в създадения свой магичен реалистко-парадоксален стил, съпътстван от загадъчност при намека за нещо неявно и реално, дълбинно и същностно, което движи поривите на лирическия субект, състоява неговите мисловни и емоционални импулси. За да го има и, окръгляйки се, ни въвежда, в този поетичен свят. А те стават разбираеми през този типичен за лириката на Селвер модернизъм, оразмерен между контурите на естетически елементи като – автентична поезия, виталистичен порив у нея, сюблимиране на време и пространство като подход (типично изобщо за модерните изкуства и естетики).
Останалото е чисто изкуство, непроследимо в неизброимата си красота и тихо, блажено пресичане с него, самопоместване и лично оживяване през него, с което е породило и така загадъчно-реално даващо живот. И в крайна сметка, сякаш става дума за това, че поетичният силует на Селвер, без да се интересува от „книжното” лице на литература и (привидно) не тръгващ от каквато и да е „лирическа традиция” – при разгръщането на творческия свят през стихотворните текстове и система от образни символи, след като се съприкосновява със самите начала/извори за поезията – той едновременно чертае и носи у себе си някакво първозданно „лице” на поезията, идва със съзнанието/свръхзнанието за това и самият лирически порив, волята за стил, за формопороденост е извървяването му в стиховете, а идеалът за поезия и осъществяването му е генераторът на творчески и всеобщи енергии, на самите основания за правене на това поетично изкуство. И също, смеем да допуснем, стиховете у Селвер, едносъщно са и усет, неспирно стремление към онова първозданно „лице” на поезията, те са и другото лице на самия живот, а в нейния случай постигането на неповторимия стил е едновременно постигане на едно от най-самородните, дълбинни (времево и надтриизмерно) имена на поезията и на нейния свръхобраз. Това е и тих, постигнат стремеж към съвършенството през този свръхобраз, през импулса за изживяването на поетичното и обживяването му в словото. То е и достигнато надвременно с рисуваната/снета красота в жизнените „временни” форми и ваяния, тук и сега. Надмогващи се – преходни и вечни – в своята „ограниченост” побрали спомена, искрата, паметта и орбитата за съдбата-смисъл на битие, паметта за сътворение, което е също другото „лице”/праобраз за поезия, чиито силует съкровената творческа интенция в „Очите на тъгата са зелени” тук неотклонно следва и неизменно е вярна!...
/18–20 VІ 2016/.
Б Е Л Е Ж К И:
* Селвер Алиева. Очите на тъгата са зелени, ИК „Клепсидра”, София, 2015.
** „Графика на чувствата”, с. 9; „Послепис”, с. 8; „От гълъбите знам”, с. 11.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Пламен Пенев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016