Преди всичко тръгваме от едно междинно потребно уточнение, а именно, че тук организираме критическото си говорене основно върху трите книжни тела от поезията на Дачо Господинов, освен че имаме на лице и четвърто, електронно издание.*
Възпитаник на Великотърновския университет, ситуиран в силния, креативно-творчески контекст на няколко паметни литературни вълни от множество приносни автори през десетилетията между 70-90-те, Дачо Господинов не идва от нищото и от никъде; неговите поетични начала не са в никаква степен случайни, а напълно очаквани и поетологично в пълна мяра логични.
Така отдавна не се пише, или по-точно, залутани в натрапеното ни двуизмерно, профанно-механистично, фрагментирано (и по Ч. Мутафов, Св. Минков), авторитаризиращо тотално време, толкова рядко срещаме подобна морално-етична, езиково-екзистенциална съвкупност от художествено-творчески и битийни реалии, чиито носител е поезията на Дачо Господинов.
Неговият поетически език, смеем да мислим, се самопомества и е определим от два водещи, външно изразени, езикови подхода, видими на стихово и първоначално смислопораждащо ниво. От една страна, човешко-битийната му деликатност и поведенчески финес, са въплътени и станали изразител на контурите от стихотворна организация, от друга – това препраща към културно-етичните категории, от които е придружен, съставен този негов, типичен стих. Структурно стихотворният текст при него се припокрива със стила, силуета на поетична мисъл и на душевност, които той изповядва и следва. На „територията” от два-три стиха – изтънчени, ювелирно и многобагрени в емоционално-смислова посока – се побира онзи видим, телесно-текстологичен и метафорично-образен „прозорец”, даващ податки, алюзии, лирически тоналности на стаеното деликатно послание, с които идва стихотворният текст, разширяващ своя вътрешен свят в дълбочина, допуснал ни през привидната „ограниченост” на формалния, образен, стихотворно-текстологичен „прозорец”. Една лека, ненатрапена вълна от смисъл, емоционален подтик за изричане и „издишване”, в които се побира гласът на лирическия субект, а многопластово, втъкани подтекстово в автентичните конструкти на лирически самостойния език, антидекларативно и именно модернистки, в дълбочина разгърнати, стоят най-неговите поетологични черти. Работата върху стихотворния текст, мисловно-духовно издихание, разгърната структурно метафора и чувствено тази вълна на емоционалното й оживяване е в пълна мяра едно и също, припокриващо се, органично и естествено, скрепено от чистата лирическа фраза, без нито една излишна дума и тоналност, изчистена до минималистки гранична лапидарност, лекота и в долната граница на „физическа” ореалностеност, способна да изрази/изговори лирически идеята. Това е категорично кореспондиращо с важни имена и природи от автентичната линия, фундаментални за модерната ни поетична традиция; което също е един от знаковите водещи признаци за стойност. С типичната техника на центростремително, минималистично, семантично-образно „разсъбличане” на езика и лапидарно-майсторски, професионално овладяна изказност, отгледана в дълбочина, с важните смислово-психологически подтексти на този пълноценно триизмерен „класически модернизъм”, при Дачо Господинов всичко това се съотнася безусловно с имена, езикови и мирогледно-философски светове от поредността на изтънчения лиризъм при символистите и постсимволистите, интелектуалистки и художествено-двупланови, деликатни в развития си полисемантично, пълноценен смислово и емоционално свят, поливалентно организиран от иреално-реално, от екстравертни и интровретни пластове на идейно-изказните интенции, свободен мирогледно и етично самостоен, несводим към идеологически конюнктурни и социологични конвенции. Тръгващ от виталистичните първоначала на живота, този поетичен свят е осмислян и посветен на „малките неща” (извънисторични дори, извънидеологически също, от там и по своему иманентно метафизични), но същностни поради това, че го първопораждат, обусловени от иманентната му саморазбираща се освободеност. Като рисунъкът и характерното едноактно стихотворно-лирическо „издихание” са абсолютно съответни както с духовния, интелектуално-аристократичен, стаен заряд и психологическа нюансираност, така и отразени във формално-изказната изявеност, контури на стиха: „Навярно все така градът ще ни разделя // и пак ще ни сближава планината след това.”; „Незрим палач главата слънчева отсече // и с кръв оплиска галактическия фрак.”; „ДОРИ КОГАТО клонките на бора // се привеждат от снега и земното притегляне, // върхът – като стрелка магнитна – // отстоява правото // да е ориентир към небесата.”; „Защо не съм високо рееща се птица // и с всеки хвърлен камък на обида или низост // да не достига небесата ми?”.**
Лирическият субект в тази поезия, сетивността му, тънката деликатност, с която идва, мотивиран в творческата си екзистенция, е повече ясен, става повече разбираем, генеалогично и литературно-исторически, през традициите по линията на Дебелянов – Далчев – Вутимски – Геров – Алипиев; а в по-ново време, неговата поезия е определима безспорно през общия творчески силует и натюрел на „тихите лирици”, на имена като Иван Цанев и Владимир Попов. С тази първоначална критическа рецепция намираме за водещо категориално и в повече обозримо, достъпно, но и така съществено именно това обкръжение при осмислянето на поетичната сетивност, световъзприемане и изказност при Дачо Господинов. Също така ескизно тези идейно-аналитични проекции от почерци, автори, художествени подходи на приносни пробиви за целия наш ХХ век, са литературно-историческо съполагане на лирическите търсения у Дачо Господинов и едновременно вътревидово щрихиране на съкровената, същностна негова породеност, отграничаваща го от концептуално-интелектуалистката типология на поетично от другата фундаментална линия, тази на Пенчо Славейков, (вторият стълб) с основанията на цялата ни модерност от началото на века до днес. Белязано от формално-изказно, естетическо центробежно „обрастване” на автентичната поетична идея и начала (видимо и като доразвитие, еволюция на това поетично). Идвайки от едни генеалогични лирически първоначала на модернизма, вписани и продължаващи традициите на големите имена от неговия контекст, неслучайно, като ярки представители на тази автентична линия, е приятелското и творческо единение между Ивайло Иванов и Дачо Господинов – във всички характеристики и водещи измерители на изкуствата, мирогледни, естетически, човешки. И в този смисъл, от друга страна, Дачо Господинов се вписва в автентичната линия на модерната ни лирика, антиидеологична, неконюнктурна, интуитивно-органично организираща стиха и защищаваща поетичната идея; това в контекста и ценностните маркери на соцреалистичната естетика до 89-та и на същностните модернистки търсения от 90-те нататък. Която автентична линия е контрапункт (в естетическо отношение) на другата, но и така е още повече обясним през нея, разбираем – със споменатото й, специфично центробежно концептуалистко идейно-естетическо организиране на стихотворния текст. Единствено впоследствие имаме в поетичните му търсения доразвитие на тази негова лапидарно-изтънчена стихотворна структура, изяснила се в движението от преобладаващата дву-тристишна лирическа текстологична цялост (от първата книга „Понесен от светлината”) до пет-шестишно стихотворно нейно доразгръщане, проследимо в стихови достижения във „Все по-нататък…”. Което, само по себе си, говори за вътрешна еволюция и естествено постигнато съвършенство на защитена поетична идея в стихотворния текст, подобрила така смисловите възможности и поле – и през лекото доразвитие по обем на лирическия текст, но пак останала еволюция в талвега на личния си творчески натюрел, което е вече и ясна воля за стил – на повишен емоционално-изобразително-образен заряд и постигната умножена смислово поетична природа. А също в крайна сметка – в развойната територия от трите книжни тела на автора – търсене и намиране, доизговаряне на личния образ на пълноценна поетичност у Дачо Господинов, все така сгъстена смислово, изтънчена стилно и емоционално, съвършена формално с нивата си – мисъл, лирическа фраза, послание, духовно-словесно-енергийно издихание на това послание. Което е и в пълна степен, търсено и постигнато движение в развойния порядък на автора, към очертаност и ярко изразена принадлежност на типа поетическо изкуство – изтънчено, зряло, автентично, художествено естествено-ненатрапено, рамкирано от изящната рамка на припокриващите се единосъщно творчески първоелементи, съставени от стихотворението-фраза-дъх на мисълта, което е и контури на лирическото от най-силните нива на поезията, с класификационния маркер на „класическата модерност”: (с посвещение – „На моя син”) // „Любувай се на бялото. // Ала докрай // не му се доверявай... // ще ти се случва под снега // да те подхлъзне лед – // или да те повлича кал надолу... // И въпреки това не спирай, // цял живот // не спирай // да търсиш неподправените изгреви...”; „Молитвено мълвя: // „Обичам себе си!” // Отново и отново. // ...И виждам как // все по-нататък, // към безкрая, // се разтваря // възможната ми безпределност.”.*** Неуловима до край, съпътстваща ни и увличаща обаятелност в стиха-мисъл – единосъщни, неделими, магично погълнали рецептивното ни внимание и емоционалност в една неспирна, стройна, изтънчена евфонично-семантично лирическа вълна. Красиво и неотклонно, сме свидетели на едновременното езиково-стихотворно развитие, съпътствано от проявеното стройно, изящно тонално-образно лице на изтънченото лирическо у поета Дачо Господинов, въплътено и изразено от стройната мисъл, виталистично-свеж рисунък и стаена емоционалност на чувството, отразили и повествуващи живота на една пълноценна човешка природа в стихотворната цялост. Което всъщност е и битийна траектория, и процес на художествено-езиково следване, дирене, докосване до личните лирически хоризонти, носени у себе си, въплътени и защитени в конкретната субективна мелодично-изчистена поетическа линия.
В крайна сметка, върху основата на първоначалните литературно-исторически бележки по тази поезия можем да твърдим, че основното, определящо за нея начало е видно като висша форма на апология на човешкото и човешката изначално богоподобна природа. Неслучайните за нея етично-духовно-религиозни ракурси, които тя застъпва и са дотолкова определящи за образния й и философски пласт, я определят в идейното си ядро – осмислящо и езика, и целият художествено-творчески апарат, съставящ поетичното тук – като мощно начало, изяснило в себе си фундаменталния хуманистичен порив на човека. Изкуството като висша форма на поетична апология спрямо мирозданието и неговите елементарни първоначала; за виждане на „голямото” през тези жизнени реалии, съставящи и водещи невидимите/видими траектории на трансцендентния смисъл и живот като виталистичен порив и висша форма на защита през „малкото” на това всеобхватно, чиито контури начеват от/сред нас и проекции не свършват в иреалното-трансцендентно на последните начала, докосващи божественото. В този смисъл считаме, че тук имаме съразмерно и хармонично множественост от единства – между лирическо, екзистенциално, човек и човешки мащаби, микро-макро, хармония, исторически, пантеистично-природен промисъл и божествена висша санкция във всичко това. Които художествено-познавателни елементи при Дачо Господинов са онези единства, обясняващи подтекстово контурите на мислителя-лирик, както и цялостните езикови основания за съществуване на този тип поетичност, преминаваща през битие, етично-духовно и гносеологично, религиозно-духовно, така затварящи кръга и цялостния свод на стихова, философска организираност в неговата творческа същност. Другото е само следствие на тези първокласни, внимателно и професионално отгледани поетични книги, видими като базисни за обещаващо предстоящо силно творческо развитие. Поради това с убеденост изричаме, че всичко предстои, а настоящето е само щастливо поетично начало, осветено от светлината на безспорния, чист, силен талант!
(Русе, Троян, Разград,
3 – 7 юни, 2016).
Б Е Л Е Ж К И:
*„Понесен от светлината”, 2004; „Стихобитие”, 2006; „Все по-нататък…”, 2013; „Пред автогарата”, ЕИ LiterNet, 2008.
**„Понесен от светлината”, 2004, с. 12; с. 17; с. 39; с. 40.
***„Все по-нататък”, 2013, с. 17; с. 37.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Снимката е собственост на Регионална библиотека "Любен Каравелов", Русе. Вляво е д-р Пламен Пенев, а вдясно - Дачо Господинов.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Пламен Пенев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016