Първата ми среща с Христина Панджаридис бе преди около година и половина – задочна, може би някак случайна и неочаквана. Но откриваща пътеки. Почти година по-късно в пощата ми се озова ръкописа на романа „Ничия“, вече оформен за печат. Христина очакваше излизането му в ИК „Жанет 45“ и се вълнуваше кога точно ще стане това и как ще бъде приет романа, дали е успяла да напише добра история? Вече бях изчел много нейни стихове и хайку, поне дузина разкази. Макар и да не се позна-вахме лично, вече не бе непозната Христина. Бяхме обсъждали ръкописи на разкази и пиеси, идеи за различни творби, дори за един друг роман, атмосферата в писателс-ката диаспора. Бях приел, че вече имам още един приятел, чиято стилистика и натю-рел ми допадат, и то не толкова като поведение, колкото като отношение към нещата и характер – непреклонен, но и радушно доверчив, в постигането им. Представата ми за нея бе пръсната между множество полюси и един от тях бе способността ѝ да е неуморима в писателската си работа, неизтощима на идеи и усещания, на неограни-чената ѝ способност да се изразява чрез словото, при това във възможно най-широк в жанрово отношение диапазон.
Христина Панджаридис вече бе издала един роман – „Ярост“ (2011), в съавторство с Димитър Стоянов, – но с „Ничия“ габаритите на нейното творческо амплоа получават ново и убедително очертание. Новият роман носи вероятно белезите на авторовия характер, нейната специфична чувствителност и смелост да се докосва до оголения (и разкъсан дори) нерв на болката, до трептящите и наранени фибри на душата, до все така недостижимата любов… или по-добре до мечтата за любов. „Ничия“ е дълбоко етичен текст, който акцентира върху ценности, заради които си заслужава да живееш –обич, вярност, майчин или общочовешки дълг; в същото време той е пропит от чувства като тъгата и вината, като усилието или привилегията да бъдеш приятел, но и да понесеш предателството на приятеля или любимия. Романът е изтъкан от въпроси и отговори, от случки и истории, от мисли, тези и антитези за щастието, покрусата, съпричастието. Или от осъзнаването на прости и извечни истини, но чрез пречупването им през откровено и безпощадно реалните съдби на персонажите, като тази, например, че няма присъда да не си обичан, но че това е нещо, което може да се окаже Рубикон за преодоляване или метаморфоза на нравствената ни същност, когато сме изправени пред въпроса така ли е наистина, действително ли сме осъдени да не сме обичани, независимо от това какъв е отговора и можем ли изобщо да достигнем до него.
И като сюжет и фабула, и като образност, като диалогичност и монологичност, повествованието на „Ничия” е експресивно, бързо, на моменти зашеметяващо, директно вкарващо ни в атмосферата на романа не само като читатели, а и като съучастници в съдбите на главната героиня Доротея, на останалите персонажи като Росен, Милена, Фернандо… Следват история след история, съдба след съдба. Случките се преплитат, застъпват, кръстосват, противопоставят – като стара кинолента, върху която пращят и просветват драскотините на времето, превърнали се в белези по душата на Доротея. Да, усеща се недостиг на старателно наслагвания и лустросан спояващ материал, така присъщ на някои романи, забъркани по рецептурник, недотам изпипан е и сюжетния баласт, като че ли съзнателно е избегнато прецизното балансиране във формата и структурата. Еластичността, пластичността, елегантността на изложението обаче са постигнати и са споени чрез усещанията на основния персонаж (но и на са-мата авторка, която сякаш сама присъства невидимо като осезаем допълнителен об-раз) за нещата, които ѝ се случват или вече са се случили; споени са с настроенията и размислите, които тя носи – директно и дори жестоко, но не и грубо или недодялано, внушени ни.
Важна е същността на самата историята, ненапудрена и нережисирана, важна е нередактираната съдба на човека, неговите преживявания, въпросите и отговорите, който той търси и които не винаги успява да формулира или намира, но и от-критието, че това не е причина да спре да го прави пак и пак. Доминираща е историята на една жена, а в нейно лице и личната история на всеки от нас, оная съкровено лично изживяна история, която носим, независимо от всичко и от всеки и ние самите, историята на Доротея, релефно и дълбочинно разкрита и водеща я до чувството, че е ничия и неискаща вече (или все още) да е отново нечия.
Христина Панджаридис като че ли съзнателно бяга от познатите ни класически-те формули и структури на романа. Това си помислих в минутите след първия прочит на „Ничия”, защото, разбираемо е, го четох още веднъж, а след това и след излизане-то му от печат. Но не ми трябваше много, за да открия, че тя изобщо не се интересува от тях – не защото ги пренебрегва или се стреми да ги коригира или надгради. За нея несъмнено най-важна е историята на Доротея, неустоимата ѝ потребност да я разка-же, да я сподели, да я осъзнае и покаже неподправена и на нас, читателите, с надеж-дата, че ние ще я почувстваме и припознаем и като своя собствена история и съдба. В едно свое интервю Панджаридис споделя, че раждането на „Ничия” е било неплана-нувано, но с любов, както между впрочем често се зачева и нов живот, тук леко пе-рефразирам, и че всичко е тръгнало от опита ѝ да напише разказ за Доротея, но неу-сетно сюжетът, съдбата на героинята, я повеждат към още и още случки и истории, докато всъщност се съгражда и романа. Вероятно това е и една от причините повест-вованието да е пряко, достъпно, осезаемо, сякаш го разказва човекът до нас, на маса-та, да е забързано и на моменти задъхано. Панджаридис е останала незасегната от изкушението да се впусне в подробни описания на обстановката или природата, в дълги и тягостни монолози или разсъждения. И успява да го направи тъкмо разсъж-давайки и монологизирайки. Което си е постижение и белег за вече доказващо се майсторство и оформящ се, а защо не и оформен, авторски почерк. Несъмнено при нея нещата опират не само до дълбокото познаване на темата, към която тя има оп-ределен присантеман и постижения в другите си творби и жанрови форми, които из-ползва, а именно – съдбата на жената, на майката, отношенията деца-родители, изневярата и наказанието за това, при това не само любовната изневяра, а и приятелската и синовната, дълга, вината, но и добротата и опрощението... Но познаването на тематиката до най-малките ѝ детайли, авторовата концепция за личното, социалното и вечното и защитата ѝ в текст и чрез формата на изложение, са само част от поведе-нието на писателя – другото е труд, последователност и майсторство. А Христина е ус-воила и това. И резултатът е несъмнено окуражаващ. В този смисъл за мен „Ничия” се явява лакмус (а и катализатор) и доказателство за присъствието на несъмнен разказ-вачески талант, за наличието на смелост у авторката не толкова да експериментира самоцелно, колкото да се довери (въпреки съмненията, които вероятно все пак тя има - като всеки отговорно пишещ) както на усета си, на инстинкта си и на собствените си мисли, открития и тези за темата и сюжета, така и на виждането си за пресъздаването им именно чрез такава форма и с такава архитектоника.
Разбира се, бихме могли да си пожелаем на моменти спойката да е по-филигранна, преходите да не са така резки, особено що се отнася до ретроспекциите - или поне за някои от тях. Защото именно ретроспекциите (в някои случаи под фор-мата на сънища или хипотетични разговори с трагично починалата дъщеря или други от персонажите) са материала на авторката, но и моториката на съдбата на основния образ на Доротея. Докато пътува или чисти чужди домове, докато оказва помощ или съпричастие на другите, докато се вълнува от срещите с Фернандо и Хуанита, с Миле-на, с другите или води разговори с мъртвата си дъщеря, тя търси опорните точки на собственото си припознаване (и опознаване). Това обаче е повече особеност на ро-мана, отколкото недостатък на структурата. По своеобразен начин то допълнително приковава вниманието на читателя, държи го близо до разказа, до съдбата на герои-те, прави го не само събеседник , а и съучастник, дори съпричастник, бих добавил.
Езикът на романа е достъпен, без маниерна натруфеност, без жонглиране с внушенията, без дълбокомислени фрази или прекалено отвлечени сравнения. Но въпреки това поетичността е на едно на моменти стъписващо метафирично ниво. Панджаридис прави литература без да литературничи, без да ни демонстрира колко навътре е в литературния занаят и как професионално умее да борави с материята. И това е един от несъмнените плюсове на творбата ѝ. Това ѝ помага да ни въведе пряко в съдбата на своята героиня, но и на съпътстващите персонажи, и чрез диалози и монолози, чрез пестеливо, но динамично придвижване на действието да съгради внушенията осезаеми, но и да запази тяхната многопластовост и дълбочинност - за-щото за много от въпросите, които терзаят Доротея просто няма клинично чисти от съмнения, вини и надежди за нещо друго отговори. Озоваваме се отведени в дълби-ните на една душевност, стъписваме се пред нейната съкровенност - възхитителна, объркана, тъжна или обнадеждена… „Ничия” се чете леко, с любопитство, но и чрез съпреживяване, неусетно авторката ни дърпа напред, въвлича ни в мислите си и тре-вогите си, в колебанията и надеждите си и ние изненадващо откриваме в това, което четем и наши, вълнуващо съкровени изживявания. Питаме се докъде ще стигне в пътуването си Доротея, опитваме се да ѝ дадем негласен съвет, да сравним постъпките ѝ с нашите в подобни ситуации. „Щастието е зад ъгъла” казва героинята, но Панджаридис не я оставя в плен на фриволно мечтание и продължава с уточнение с от-резвяваща и безпощадна яснота: „но не се казва точно зад кой (ъгъл) и в коя страна!” като изправя персонажа си пред трънливият път на търсенето – не само на щастието. Всъщност, може би именно това иска да ни внуши – че това е отговорът, че важно е търсенето. И да не се забравя станалото, дори когато то е съсичащо – загуба на дете, на любов, на приятел, да не допуснем обезпредметяването (обезсмислянето) на жи-вота ни – не само веществено, но и емоционално, мисловно, нравствено.
Освен завършена творба (дори с отворената палитра на оценките и очакванията за съдбата на персонажите, което също се явява елемент на единното цяло) „Ничия” е и добре изпипан продукт – стойностен предмет, художествен факт, за лично и социално ползване. Над книгата е работено с професионализъм, с желание и ентусиазъм и след напускането ѝ на работната маса на писателката. Заслугата е на издател-ство „Жанет 45” , на редактора, на оформителите, на художничката на корицата Капка Кънева… Редакторът Янко Енчев отбелязва, и аз напълно се присъединявам към неговата оценка: „Прекрасна книга. Модерен западен роман, съчинен от славянка. Стоплен от славянка.”И специално набляга на вътрешната поезия на текста, на езика и образността. Аз не бих се ангажирал все пак с повече разсъждения доколко романът е повече западен или повече славянски, доколко е модерен или носещ устоите на на-шата или нечия друга разказваческа традиция. Не защото няма основание за това. Има, естествено. Докато го четях, кой знае защо си спомних за романите на Франсоаз Мале-Жорис от 70-те и осемдесетте, за „Книжната къща” и особено за „Алегра”, за героините им, които подобно на българката Доротея вървят към себе и света, разди-рани и изтъкани от въпроси и отговори за обичта,дълга, сомоизявата, пътуването към собственото аз. Или пък за тъгата на героините на Франсоаз Саган с техните екзестин-циални търсения и лутания („Добър ден, тъга”, „Покорното куче”) . Но и за един ори-гинален и интересен сам по себе си роман на живеещата в Нова Зеландия Румяна Симова – „Дневникът на една брюнетка” от последните години-. Към каквито и съпос-тавяния, хрумвания или сравнения обаче да ни наведе четенето на „Ничия”, за мен той е важен и стойностен преди всичко сам по себе си. Романът носи марковия щемпел на Христина Панджаридис и вече уверено можем да направим извода, че първият му досег с публиката е повече от обнадеждаващ. А това ни дава основание да го приемем за безспорно постижение и да очакваме от авторката нови вълнуващи и успешни стъпки по попрището на разказвача.
------------------------------------------------------------------------------------------------
© Миролюб Влахов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016