Изложба

 

Редя си думите като картинки,
изложба им правя,
коя от коя по-хубави в галерията на листа.
И се разхождат мислите ми

от една картинка на друга,
също както се разхождат хората в галерия.
Аха да разберат картината
и ТЯ се премества към друг човек,
хваща го за снобския нос и му разказва глупости.

 

 

А над хората се носят празни приказки
и усещане за величие.

 

 

Заклинания

Преди време, в началото на третото хилядолетие на света, отворих една книга и видях, че хората са пишели стихотворения. Те са били като малки заклинания към съдбата. Тъй като няма какво да сториш на колелото на живота, освен да се въртиш непрестанно, за да разбереш колко е дълъг пътят, те са поставяли малки украшения по него - стихотворения. По този начин са опитвали да скрият своите страхове и страдания от необяснимото и ненаситна си жажда за пари и власт

 

 

Отвсякъде минавам

 

За героизъм – рано е да се говори.
По-добре да си побъбрим за зримите неща
Например – за колко се обменя левът
или колко струва каймата в магазина.
Аз не помня да съм бил герой,
нито съм участвал в героично минало,
живея като водата,
от всякъде минавам и бързо ме попиват.
Виждам толкова малко от света,
че винаги се съгласявам със прогнозите.

 

И днес ако ми кажат, че утре ще умра,
бих кимнал осъдително на бунта си.

 

* * *

 

Най-лесно се разказват неслучилите се неща, защото всички са минали от там, а няма нито един свидетел.

 

 

Сълзата на Екзюпери

 

Не разсъждавай като страхливец.
Никой няма да ти отнеме ъгъла,
от който виждаш света.
Може само да ти построят други улици в главата
и да те накарат да заобикаляш живота,
за да стигнеш до гледката си.
Но ти не бъди такъв мечтател.
Животът е само друг поглед към Малкия принц в душата.
А не ти трябва много:
една планета. една градинка, една роза, лисица
и сълзата на Екзюпери за Малкия принц

 

 

Надвесен над реката

 

Цял ден трепа образи в стиховете.
Ама то летящи ли не щеш, кръжащи ли,
римувани, ритмувани, розови,
за кого са като няма една пътечка
да отидеш до душата си,
като няма една светлинка да видиш откъде иде страшното.

 

Смешни хора са поетите -
сламени шапки, чучела – пазят ябълката
да не дойде ламята
и току изтърсят някоя метафора,
дето не знаеш какво значи,
нито разбираш какво ще значи,
а като я изречеш, ти се обръща душата.

 

Вчера разговарях с един такъв –
по ризата му стихове,
в очите му стихове,
в джобовете му стихове,
а животът му е надвесен над реката.

 

И да речеш, че е безсмъртен,
че някой го пази от дълбокото – нищо подобно
Животът му е като закърпена риза,
през дупките се вижда отвъдното,
а той загледан в него.

 

Инверсия

Понятието поща е странно явление. Пускаш писмото в кутията от едно място и то след време се появява в друга кутия и на друго място. Получилият писмото дълго мисли, какво е искал да каже изпращача, но нали не го е писал той, винаги разбира друго.

 

Когато десет пъти на ден си отваряш пощата и в нея няма писмо, то значи, че човекът който чака писмата живее много бързо, а човекът който изпраща писмата живее бавно.

 

Понякога пускаш писмото от единия край на света, а то се появява в другия, но тъй като краищата са закръглени, никой не се замисля как се получават ъглите и лактите.

 

Нощен разговор

 

Ще изляза навън и ще се загубя.
Навън има толкова много пътища,
страсти, религии, философии.
Навън е целият свят.

 

А тук е само моят.
Тихо и кротко ме следва,
като кученце,
когато правя заключения за съседа
или оборвам някого.
Навън ще ме срещне някоя хлапачка и ще ме смути.
Ще разбърка света ми като миксер.
Иди се търси тогава.

 

Ами ако навън е избухнала война. И всички се сражават.
Как ще разбера на коя страна да съм.
И защо да воювам,
когато всички се бият с едно и също оръжие
и за едно и също.

 

Навън се подхвърлят толкова много думи
като градушка от камъни.
Опитват се да намерят нещо,
да извадят на бял свят някаква тайна,
а после я оставят да се търкаля по пътищата,
да я вали дъжда, да я суши слънцето,
изобщо като трън в полето.
Други пък искат да я разбият,
да и отворят вратичката и да нахълтат в нея,
да изядат каквото има там.
Уж всички са различни,
а искат едно и също.

 

Защо хората пътуват по света.
Какво търсят по другите места.
Древните пирамиди не са мръднали от хилядолетия,
а са дошли до нас.

 

И все пак ще изляза навън.
Иначе как ще знам толкова много за хората,
как ще водя нощни разговори с безкрайния свят.

 

 

Шлюпки от думи

 

Върнах се от пътя за една дума.
Никой не я искаше.
Толкова важни хора.
Всеки си грабнал думите, краде от другите,
но изгубените никой не прибира, подритват ги.
Така правят и с хората.
Няма ред в държавата,
нито по улиците, нито в дворците.
За небето не знам,
там сякаш някой регулира дъжда, мъглата, слънцето,
птиците, деня и нощта,
но тук на земята всичко е саморасло,
никакъв аристократизъм.
Хората са се превърнали на кръстословици
и е много трудно да се разбереш с тях.
Ходят като задраскани,
с едно желание натъпкано в джобовете,
с една любов в крайчеца на очите им.
С една походка – лисича.
И само шлюпки от думи.

 

Тук става въпрос за невидимите неща, които извират от сърцето. Вятърът ги разхвърля по улиците, в градинките, по къщите, из градовете…

 

 

Отдалечаване

 

Отдалечаваме се от нещата.
Остава символът им непонятен
и все вървим към него.
С формула, с перо, с машина…
Да го разровим, да го обясним,

 

като че някога мъжът се е отделял от жената
и може със ръка да вземе
целувките и ласките
от себе си
и на друга да даде.

 

Отдалечаваме се.
Преградите от въздух, мислене и смърти
като лозници ни отделят от морето
и само трепкането на водата
в малката пролука ни напомня за безкрая,
в който сред порядъка световен
са къщата, прозореца, червеното мушкато,
ръката, която го полива,
и която
се е спускала в душите ни,
за да извади желание, неясна дума, плач
за нещо,
което после намираме подритнато на прага.

 

 

Вникване в нещата

Има някои хора, които не правят разлика между камък и стихотворение. За тях са еднакво твърди и ръбати. Обаче, ако им хвърлиш камък, ще се върнат и ще те опердашат, а може и да те претрепят, зависи от коя партия са. Ако им запратиш стихотворение, пак ще те опердашат, за всеки случай, макар че няма да проумеят защо са го направили.

 

Просека пред църквата

 

Трябва да проверя как другите пишат стихотворения?
Струва ми се много лесно.
На вкус са като глътки и все някой е жаден.

 

Едни воюват – вярват че ще оправят света.
Аз имам намерение да съм жив по-дълго,
но какво зависи от мен.
Тромаво ходят чувства –
я към Бога, я към дявола, я към душата.

 

Ако попитате някое българче: Какъв искаш да станеш?.
то ще отговори мигновено: – Милионер!.
Но как да напишеш такова стихотворение –
ще те обвинят в сребролюбство.
Затова казвам – хляб и честност – това е животът.
И целият свят избухва в смях.
Дори просека пред църквата се хили.
В джоба му студ, тракане на зъби, глад –
от зимата останали,
но той се радва на глътката лято влязла в сърцето му.
А сърцето му е като телевизор –
катастрофи, наводнения, убийства,
и контейнери за щастие.

 

Той пише по друг начин живота,
но също като мен се надява някой ден
да го сполети любовта.

 

Валш дъждът

 

При майка си живея.
Но тя живее в друго време.
Среща други хора с тях общува в самотната си стая.
И в пътят и далечен, едва дочувам аз гласа и.
Когато завали навън и в нея сякаш завалява.
Говори си за старото ни лозе, за ябълките,
с които вече други хора се гощават.
Тя все натам върви, където е душата на баща ми,
край къщата с градинка и дворната чешма.
Навярно и аз съм там човече малко.
В очите и съзирам аз баща си,
как здраво се е хванал да подрежда света на свойте синове,
как вдъхновено той крои обуща, лепи подметки,
после ги подшива
и тъй нататък докато се извали дъжда.

 

Единствено когато каже: „До гробищата да отидем!”
Усещам как и нейното и моето време се събират.

 

 

Повод за живот

 

Природата се е заключила в тревичка, в облак, в камък, дъжд,. Заключила се е в скимтящото по улицата куче, в настръхналия котарак нагоре по дървото. А не виждам

заключалки, само малки тайни, ухаещи, мокрещи, лаещи, шумящи - пресичат сетивата ми насам-натам.

 

Ние, хората, не сме като природата. Като ограбени живеем, с разбити ключалки, прозорци и врати. С разбити души, от където вземеш, можеш друго да сложиш и на сутринта вече сме побягнали след ново вятърно хвърчило. Меси ни живота. Току се покажем на екрана му давещи се, просещи, молещи, после сменят предаването и усмихнати се киприм във фургоните на нова политическа алтернатива. Пуф-паф потегляме нанякъде. Лесен достъп за информация сме, можеш да ни завиеш за закуска, можеш да ни пуснеш в заразената зона. Няма да противоречим. Имаме два крака за да извървим пътя си, две ръце за прегръдка, една уста да крещим за любов, две очи да се радваме на света, една душа и това ни е единствения повод за живот.

 

Друг

 

Поисках да направя бунт.
Дадоха ми готов.

 

Поисках да изгладя недоразумението
Ютиите бяха в тях.

 

Все пак направих каквото искам.

 

Проверих самоличността си
И се оказах друг.

 

 

Да си платим живота

 

Революция се прави с китара и вяра
Любов се доказва.
Аз просто искам да построя една къща с прозорци
Слънцето да ми казва добро утро.
Вятърът да ми показва посоката
и държавата да е последното изречение на един смислен разговор.
Защото какво добро съм видял от тези,
които ме управляват.
Те ли създават ручеите и планините,
те ли поливат тревата за да расте,
те ли садят дърветата, с които зимата изглежда прекрасна.
Но човек си плаща за живота.
На кого?

 

Всеки ден преди да отворя вратата
се замислям за тия неща
и прощавам на кучето, че ме лае,
на съседката, че не ме обича,
и на държавата, че ме ругае.

Защото революция се прави с китара и вяра
А любов се доказва.

 

 

Локви от любов

 

Незаменими са войните, когато трябва да умират.
Само на тях се пада честта да изчезват от нашия свят –
без да се оплакват, без да страдат, приятелски.
Те си тръгват като внезапно изгаснал ток, като мигване
Аз не съм войн и се чудя на хората –
как така – ти срещу мене с пистолет или с ракета,
аз срещу теб с брадвата
Толкова малки хора с такава голяма омраза.
Толкова много смърти и за всеки е последна.

 

Страхотен танц на въображението – че са паднали за родината,
че ще ги помним вечно, че…
изречението ще се изгуби в миналото,
както влакът в далечината.

 

Събирам локвички обич по пътя,
но и те засъхват,
а после се лющят имената от мрамора
и паметта е такова дърво, с което се топлим, но което изгаря.