Спомен

                   На Иван Пейчев

Поетът изглеждаше

по-възрастен
от своята майка.
Тя не го е раждала.

Поетът беше я родил
в стихотворение.
Или само в куплет.

 Не изглеждаше

благодарен
за тази възможност.
Нито пък тя. Седяха
един срещу друг,
без да се поглеждат.

Тя го обвиняваше,
че прилича на старец,
който скоро ще умре.
Не намираше сили
да му го каже. Той
не намираше сили
да се съгласи.

Неравности

                    На Иван Рембранда

Превръщаше годините
в цветове – оцветяваше
неравностите на душата.
И опасните дълбочини

на животинско-човешкото
и на човешко-животинското.
Майсторски оцветяваше –
виждаха се отдалече.

Обвинение

                    На Георги Мицков

Сигурно усети сянката
на залеза, когато каза:
Ще доживея есента,
повече – едва ли?

Стана тъжно и неловко.
Започнах дните да броя.
Нетърпеливо се оглеждах –
ще се сбъдне ли предчувствието.

Какво предимство –
да вещаеш края си. Слял се
с чудото от разстояние.
Но есента отново дойде.

После и снегът – стана бяло.
Тогава ще се срещнем.
Не позна, приятелю. Не знам
дали разбираш упрека.

Спомняш ли си казаните думи?
Ето, виждаме се, сега и тук.
Живи сме като преди.
И още по-обикновени.

Внимателно

                    На Иван Теофилов

Разбрах, че може и така.
Зеленото и бялото –
след пролетта и зимата –
събрани на едно място,

по едно и също време.
Докосват се, преливат
едно в друго, смесват се,
без да се разлее капчица.

Посвещение

                    Отново на Иван Пейчев

Имаме стотина
общи часа,
цигарен дим,
бутилки вино

и мълчание.
За разговорите –
не зная още.
Едва на сутринта

последен тръгвах.
Или се опитвах
да остана,
вече тръгнал си.