Кайрос*
/из предадената за печат книга „Цветове и множества”/
Съучастник на онова, което е
...
По здрачина, поле със заскрежени в снежна пяна есенни бразди,
порутената църквица с размерите на охлюв, проврял рогца в пейзаж без хора
и коне, без купите сено, без къщи и стопанства, без жреческия жезъл
на селския пастир, без пийналия годежар с петел на рамо, без пойни птици,
без гълъби и кукумявки, без крадливи свраки, без вихри заблудени...
А там, където хаосът е форма, а и ред, и живото единство на нещата –
единственото, дето би могъл да сториш, е да вникнеш в мисълта,
че щом е гътнато от трона божеството, и коренът на сянката му вече е запален.
Лукав, четириизмерен, стопяваш се и чезнеш в ледената риза на дъха си,
и бягството не означава нищо друго, освен че те обсебва мракът
а ти все още ситниш в мисълта, че обитаваш небесата.
Което също тъй не е дотолкова красноречиво, доколкото е живописна
гледката на плъпналите змии в орнаментите от дървореза
върху трона от черковния олтар на изоставената селска църква.
Зеро
Детайлът на богатството и гънката на мозъка, не кожата, не вътрешното тяло; вълната,
не разлятостта на океана, недоловимата зависимост между робство и слугинство –
светът, лишен от тайни, е скучен и унил, а копието е по-достъпно винаги за погледа
от оригинала, което би могло да означава, че мъдрецът денонощно е унесен
над безплодна мисъл за елементите, които денем са невидими за погледа
поради мрачната заетост на ума, а нощем се отскубват с взрив
едно от друго, за да се разбягат без следа и ехо в срутилата се над сянката си тъмнина.
Космически синтаксис
Интимността, проникновението, залъченото в собствените си размери тяло;
туптящото препускане на вкаменената по магистралния си път – невидима за погледа,
а иначе, искряща кръв, – въображението, емоцията, фантазията, анализът, синтезът;
възвишеното, драматичното, трагикомичното, оптичната измама, истината и лъжата;
откритията, самозаблудата, несигурната действителност – и сигурната, –
сетивното и идеалното, абстрактното, атомизираната плът с изящното й безучастие
към общия процес на живината, хоп-тропът на всекидневните ни работи –
това е текстът, останалото е движение, обгърнато с мълчание и тишина.
Но да откриеш видимата същност в резултата, очебийно, е необходимо време –
участниците в действието се стаяват в други небеса, и както пише в хрониките,
познанието за него са напълно безполезни, защото никоя от най-последните ни думи
не е последна, а другото е наниз от непохватни стъпки, повтаряни до бляскава баналност
в мрачината на живота, като само при добър късмет, останалото би могло
да се превърне в танц пред стръмните нозе на боговете – при пълна неподвижност.
Разпадане на посоките
Защо да вкарвам думите си в стихове, когато съм за птицата, а не за клетката,
за облаците, небесата и за зазвездния атлас, тъй подреден и бляскав, многозвучен,
неподвижен из подвижностите на безкрая – и ако Бог е празнотата на самото праначало,
защо го разчленявам непрестанно във видения с уголемяващата ми се
с всеки минал ден метафизическа фантазия – нали и тялото, а и умът витаят
из контурите на собственото ми, болезнено и съкровено „аз”, което също тъй се рее
в границите на необятното време-пространство, където никога не е надникнал никой
не за друго, а защото винаги е искал да ме има цял – в прозирно съвършенство.
Багри, сенки, отражени
… Додето ви говоря, застинал в параноична доверчивост, ковчегът
в кошарка детска се превръща или обратно,
а всички вие, с хилядолетните си погледи не смогвате
да разберете, че снимките, с които цял живот
отрязвате по нещичко от себе си,
не отразяват нищо друго, освен невъзвратима
загуба на време, бодрост и мечти – мечти и младост,
и любов, които – знае се – към нечакани прояви
на душа и тяло, додето-виж, отстъпят в небеса корави.
Трепти стомахът, сърцето ти трепери, умът взривен е
и пещ огромна е небето: да беше те погълнало,
по-лесно щеше да си жив, ала за тази дума:
жив, живял, жив, жив, се иска още –
за да възкръсне словото единосъщо, да проходи, да се озове
самичко едно след друго в редица стройна,
която да подсети мъртвите дори, че те е имало, че има те,
и ще те няма: сега ти целият си лист, повеян от случаен вятър,
замрежено е слънцето от собствените си лъчи, и този ден
ще мине,за да ти каже нечий глас отнейде: свършено е вече,
ти си бил, кроил си може би свенливи планове за обновление
на собствените телеса, ала духът ти е прескочил тялото.
И няма никой покрай теб, единствена с чертите си
тъй цялостни, земята си виси в пространството –
какво да кажеш за пространството,
щом и за самия себе си не знаеш нищо? – Ела, пълзи, лети,
и мърдай, прикривай се в среднощната тъма, върви, движи се,
ала движи се бавно, защото има да издухваш цял живот прахта
от съществуващото, за да остане то след теб по-ярко, по-видимо,
по-явно: друг няма никога в покой да смогне наместо тебе да заспи.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Кайрос – според християнските първоучители: прецизното изчакване на подходящия, удачния миг, единственият, в който свършеното се случва в пълнота – б. авт.