НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ
неоснователната суматоха,
когато Господ хвърли
огромния си черен зар
върху площада.
От прекомерна употреба
цифрите отдавна
са изтрити.

РАЗБИРАМ
отшелничеството на охлюва,
напуснал крехката черупка
и поел безследно
през тревите.

НЕ МИСЛЯ,
че дърветата превиват клони
под тежестта на плодовете.
Те всъщност
се покланят ниско
на собствената си
самотност.

ВЪЗЕЛ СЛЕД ВЪЗЕЛ
е битието.
И ги разсичаш
или развързваш
с усилие,
вместо
да ги разчетеш
като
индианско писмо.

ТАЗИ ВЕЧЕР
не се радвай на ромоленето
зад стъклата.
Мисли си така:
Този дъжд е последен.
Този дъжд е достатъчен.
Този дъжд
от китайски капки.

ПЪТЯТ Е СЪЩИЯТ.
Само ти,
която се връщаш,
не си онази,
която отиваше.

СМЪРТТА ОТВАРЯ ВРАТАТА
към дългия разговор за живота.
По някое време нишката се къса,
а събеседниците се улисват
в други занимания.
И така –
до следващата смърт.

ДУМИТЕ
са прокълнатото ми майчинство.
Отначало са бреме,
което ме деформира
и раздува
до неузнаваемост.
Когато бъдат изречени,
ме разбиват на атоми
до безтегловност.
След време стават
сами и свободни
и се разделяме.
Свързва ни само моето име –
знак,
подобен на печат във паспорта.

Проклет е мигът,
в който виждам ръката си,
която безцелно намачква хартията
и я захвърля в задния двор –
там, където Господ разхожда улични кучета,
а застаряващи безбожници
ровят в кофите за смет.