Рими I

Дошъл е сякаш краят на света,
а теб те няма в него.
Напразно всяка тишина
напомня за предишна радост.
И тук е пълна самота-
беззъба синя яма.
Стоя на края на света,
а тишината е голяма.

* * *

Ела, вдигни ме от мъртвите,
покажи ми как да живея
и да внимавам, докато стъпвам
между многото живи.
Черна светлина преминава през
погледа ми, не мисля за нищо
и си представям как се стопявам
като здрач на гърдите ти.
В тишината на една сутрин
създавам форма на опустошението.
Край!
Искам да забравя миналото,
но сънищата се връщат и ми
напомнят коя съм!
Вдигни ме от мъртвите и ми
покажи, че съм жива.
Тогава светлината ще смени цвета си,
а аз ще бъда друга пред погледа ти.

Място

Пред очите ми си отиде
целият ми свят.
Това е ужас, болка и ад.
В ръцете ми угасна живот,
а те държаха твоите, минути
преди това,
без да подозират, че е за последно.
Че е необратимо.
Как да докоснат отново някого,
как да усетят любовта,
която е толкова лична.
Пред погледа ми е смъртта –
унизителна, грозна и жалка.
Тя е ад, а след него всяка обич
става ненужна.
Кой би поискал да слезе
при мен, да надникне
в света на душата ми…
Няма отговори,
нито лесни метафори,
а всичко е пределно ясно –
за поетите и за мъртвите – в света няма място.

Писмо

Умирам постепенно без теб.
Недей да плачеш,
нали ми каза,
че там всички сте деца.
А тук има пораснали хора,
за които няма памет,
няма обич и чувства.
Недей да плачеш,
искам отново
да бъдем заедно
в моето детство.

Искра

Сетивата ми светят – търсят теб.
В какво те превърна смъртта,
не споделяме общи вселени.
Ще бъда добра,
ще бъда дете,
ще бъда отново смисъл.
Ще светя!
Върни се при мен с очите
на нова вселена.
Тогава смъртта ще стане добра,
ще бъде дете, ще покаже за нас
нова форма.
Тогава няма да питам
в какво те превърна,
няма да искам невъзможните дни
да са реални.
Тогава ще знам, че има искра, до която
тя няма достъп!

Дъжд

Преди да настъпи безкрайната нощ,
съм сама.
Душата ми се разпада на капки,
ужасният дъжд прелива в сърцето ми.
Идва позната, болна и глуха за чуждите мъки.
Винаги тиха, всеки път
с дълбоката памет
за тайно познание,
което не носи утеха.
Тъмната нощ познава
смъртта на светлината.
Тя е краят, а след него
всяко начало започва пастелно.
Тя е краят, а след нея
всеки живот е измамна утеха.
Безкрайната нощ е домът
на моите близки.
Черен дъжд се свлича на части
и погребва бавно душата ми.
Идва познат, болен,
незрящ човешката болка.
Идва, а бързата смърт си отдъхва.

* * *

Бих дала дни от живота си,
за да живееш ти.
Бих дала години,
за да те видя пак.
Бих се родила отново,
за да ме гледаш
и да си припомним
какво е да ме познаеш от първия поглед.
Толкова ще е хубаво!
Толкова щеше да е хубаво,
ако поетите можеха да правят и това –
да връщат обратно своите мъртви.
А те могат единствено да докажат,
че след смъртта има непозната
реалност.

---------------------------------------------------------------------

Динкова, Л. Внезапни сънища, Хермес, Пловдив, 2023, с. 56, ISBN:9789542623052.

----------------------------------------------------------------------

© Лора Динкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023