***

Не ме наказвай, Господи, със власт!
Благодаря ти, че така опази
душата ми от страшния контраст,
лицето ми
от върлите омрази.
Пътеките си извървявах сам,
но не въведох никого в заблуда.
И предпочетох да остана там
и резена си да изкарвам трудно.
Не съм развявал
чужди знамена.
Не пях във хора арогантни химни.
Приведен, с изранени колена
запазих тихо малкото си име.
Дали така съм служил на
Честта?
(На този свят за кратко сме артисти…)
В нечистата арена на властта
дано с ръце да съм излязъл – чисти.

***

Над всяка завист и над всички страсти,
и ефимерен, и неуловим,
духът ми се издигаше опасно
безплътен…
и докрай неразтворим.
Той носеше предчувствие за полет –
могъществото да си лек и син,
дори когато нелечимо болен
изглеждаше жестоко уязвим.
Кръжеше фантастично – без усилие.
Завиждаха му – имаше криле.
Пробождаха
красивите му мисли
фалшивото ни, впрочем, битие.
И някъде в спиралата на дните,
където
трябва да се разделим,
го захвърлете – да засъхнат скрити
сълзите му сред уличния дим.

Пловдив

Бях щедър аз – а ти безумно млада!
Бях щедър аз! Във оня южен град
косите ти изпълваха площада!
А аз до тебе бях – брутално млад!

Косите ти застилаха площада!
О, южен аромат и южна страст!
Как не усещах никаква преграда!
Над теб летях! И бях във всичко аз!

Въздушна ти – над всички звездопади!
Кой дирижира оня лунен миг?
И ти бе най-престижната награда!
Не съм разбирал – но съм бил велик!

Косите ти преливаха площада!
О, продължавай, южен ренесанс!
Ти, моя водопадна вечно млада
единствена любов – припадам аз!

Импресия за море

Искам да си руса, руса… Много руса – като пясък!
Като слънцето в Созопол – разпиляло своя блясък!

Искам още да си синя! Синя – както са вълните!
Да се губя в твоя поглед – както се изгубвам в дните.

Искам нищо да не свършва! Искам всичко – ако може –
да разтворя като пяна в ароматната ти кожа!

Сенките ни – от хотела – да разкажат без остатък
всяка гънка на чаршафа, всеки влюбен отпечатък.

Искам теб! И искам даже непременно да ти кажа,
че поставям до съня си спомена – на нощна стража.

Искам някак да повярваш, че така те продължавам!
И във думите за тебе… Ти оставаш! Аз оставам!

Жената от голямата река

Ах, как мирише дунавският пясък…
Мирише на пространство и една
вода,
която носи таен блясък
с ухание
на светеща жена.
Не беше като риба. Не – защото
бе гъвкава
от тъмната страна.
Целуна ме,
погледна ме в окото
и се изплъзна покрай мен – жена.
Със люспите си, или със магия,
се гмурна под зелената стена…
Като змия
преди да се навие.
Изгубих те завинаги, жена.
Пристанищно, когато всички лодки,
се люшкат обли, сладостно в съня…
Скриптяха
моите синджири мокри
и скърцаха по теб – каква жена!

Ти плуваш някъде сега, по залез,
във своя речен свят,
с една вина –
за онова,
което в мен подпали
и недоугаси – като жена!

Момичето с червените коси

Там в Париж… И в Париж.
Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
Сред червените твои коси.
Как ме гледаше ти.
Как те гледах и аз.
И изрекох неволно „мерси.”
Май
течеше край нас.
И по твойте коси.
През червените твои коси…
И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д’Орсе.
Не разбирах града. Не усещах града…
Само тези червени коси.
И когато дъжда,
оня пролетен дъжд
над Париж отведнъж заструи…
Тръгнах горд като мъж…
Със походка на мъж…
След червените твои коси.

И блестеше Конкорд. И преливаше цвят.
Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда…. Всичко… Целия свят…
И червените твои коси!

Монолог

Смешно ми е. И е малко тъжно.
Толкова развети знамена…
Няма като кьорав да ви лъжа,
че зад тях не виждам имена.
Че това по шумните площади
хвърля пясък в хорските очи.
Пратихме ги хубави и млади.
И пръстта
прехапано мълчи.
Без да носят ярки еполети.
Нито фин и скъп дезодорант.
Те миришеха на лук и чесън.
На ракия… и какво – не знам.
И с кафяви дървени манерки,
с техните предсмъртни викове,
тръгваха на бой
като на черква,
без да знаят гръмки стихове.
Тръгваха и няма да се върнат.
Нямат даже всички собствен гроб.
Спускаха ги, без да ги обръснат,
неопяти да докоснат Бог.
Стигна им да легнат във земята!
В тази майка дето ги роди!
А пък вие
вейте знамената
и шумете в празните стъгди.

--------------------------------------------------------------------------------------------------

© Пламен Панчев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023