Ритуал
Всеки път, след като поезията
тихо се изниже от леглото ми,
се уча да живея без нея
наново. А тя –
винаги
някак се завръща,
когато съм почти готова.
Намира ме – изправена сянка
от бяс и прозаичност.
Гали подсъзнанието ми, докато
се влюбя в тази блудница
отново, глупаво,
като във малолетна.
После – тръгва си и ме оставя –
бяс и плът, на колене.
Не се надявам,
че ще се върне,
човек трябва да е верен
на ритуалите си.
Когато облечените хора се събличат
Веселете се в захлас, Фордови чеда,
и целувайте момите, слели се в една,
че един разгулът ви осигурява
тъй желаната от вас забрава.
„Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли
Когато облечените хора се събличат
пиксел по пиксел,
знаеш –
Dalì има двойно присъствие под кожата.
Последвай ни, канят ме
и аз се включвам в живота.
... ала миговете ни се разтапят с различна скорост,
като различни видове сирене.*
Кубовидната ми глава
не пасва в техните сфери,
а техните сфери
не запълват изцяло
кубовидната ми глава
и не мога да кажа
кой от нас е обречен на самота...
Провесена от кожата си над сцената,
любопитно разтварям завесата
към пикселираните двойни образи,
за да се срещнем едновременно отвътре и отвън
под синята мрежа на металното небе.
Целуваме луните,
слели се в една,
а бялата ѝ светлина
уединява в своя призрак
щастието им и моята самота,
за да празнуваме заедно.
Когато се събудим,
отново ще се преструваме,
че си приличаме.
* Препратка към „Устойчивостта на паметта“ от Салвадор Дали, където разтапящите се часовници са вдъхновени от топящо се сирене Camembert в топъл летен ден.
Как се посвещава цвете
Когато посадихме розата
в памет на С,
всички направиха едно и също.
Всеки се приближи.
Всеки взе пръст.
Всеки я струпа до розата.
Розата беше там,
за да изслуша всички.
Първи едни очи се огледаха притеснено: “Така ли се прави?”
засрамено проследиха как
пръстта пада върху листенцата,
поколебаха се за миг,
но побързаха да си тръгнат.
Розата ги разбра и им прости.
Чифт уверени крака с неутрално изражение
отидоха и направиха всичко, както трябва.
Розата ги уважи.
Няколко мокри мигли подържаха пръстта дълго и я поставяха дълго.
Розата ги изслуша.
Една ръка се протегна бавно, задържа пръстта,
постла я внимателно около стъбълцето.
Розата й съчувства.
Чифт бели обувки
се върнаха по-малко бели.
Розата изгуби листенце по тях.
Още няколко души отидоха,
защото имаше още пръст.
Розата беше там за всички.
После човеците се прибраха
(скърбяха, гледаха телевизия, вечеряха, правиха любов),
продължиха напред,
а розата
и майката
останаха там.
Екзистенциално
Виждам люспи
в очите на рибаря
и ме е страх
да не са моите,
да не би мрежата,
която уж заобикалям,
да ме е хванала
и вече
да свиквам с нея.
Страхувам се от неизвестното –
да не стане известно,
да не би оковите
да ме погубят,
преди да съм успяла
да ги осъзная.
Плувам.
На повърхността –
надеждата на рибаря
се плъзва
по моите люспи.
Потопът
Ако издигна мостове
към себе си,
ще бъда ли още изкушение?
Ако събирам чувства,
за да ги спася,
ще бъда ли Ной
или грешница?
Ако не опитам,
ще бъда ли?
Присъедини се към магистърските програми в УниБИТ!
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Анамария Коева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2019