Специална връзка

Не зная как,
но те прегръщам,
синьо мое, валсово мое Море.
Мигът за първи път е кратък,
роден в душата на дете.
Не зная как,
но те целувам, целувам те, Море,
по хладното ти чело от стъкло,
в което стичат се звездите нощем,
а денем, денем – всичко е Небе.
Ах, милвам те, Море,
с ръце по набразденото ти тяло.
А ти, със лъкатушещ порив,
поваляш ме на колене,
а после ме обливаш цялата.
Аз зная, имам те, Море,
с луните пергаментови
след лумналите залези,
сред потопените Венеции –
прокълнатите градове
с ритоните на твойте богове
и лудостта на земните наздравици.

Към теб вървя,
по твоята пътека стара.
Идалгото Нептун и Царят –
оставил е следа
към твоя светъл Космодрум.
И тръгвам си от теб,
но не завинаги, Море...

Със сребърни отблясъци
ще се завърна,
ще се завърна,
създала океан
от огледални светове.

Лятна вечер

Сред спомените –
прелетни послания,
се сгушихме
в сянката на Лятото,
а вечерите на искрящи делници
се отразиха в чашите
с коняка.
Мислите налучкаха посоката,
безпризорни в своя дом.
Безпределни, както някога,
сключиха облог
наново душите ни.

Някъде,
високо горе,
звънна камертон.

Предесен

Късен следобед,
пораснал час на деня.
Човек, отвърнал поглед
нагоре,
обърнал гръб на света.
А там се издига птица,
лекокрила,
описва волна дъга,
от вятъра гребнала сила,
тя отлетя.
А той вече слиза
по дъгата на своя живот.
Безсилен,
но с поглед дълбок.
Там крие всяко вълнение,
светлина всяка
и падение грешно.
Там беше свята дори и страстта,
защото нивата беше човешка,
а семето – любовно, ...
с ген на жена.
Взорът изгуби своя естествен закон:
Не търсеше.
Той знаеше смисъла и
се завърна в своя ... „Атон“.

Тъга по Лятото

Есента ще зазвучи с Шопен,
ще разпръсне партитурите и вятъра.
Но в този неин, незаконен
от Септември ден, още броди
с кръстоносци Лятото.
С повой от тъмни слънчогледи,
с татуировки от ята,
с птиците, останали в градината,
с повяхналото синьо на ревера,
с фруктозата на близкото привличане.
Лятото дарява ми и гилотината –
любов и вричане
отвъд съня, ... отвъд предела.

Отвъд остават сетивата ми –
в Лятото, където ме обичаше...

Есенно настроение

Тъга ли, или съпротива,
какво ни носи Есента?
Какво оставихме
от нас да си замине,
какво остана тук, сега?
Безумна светла диря,
или изчезваща следа?
Какво спестихме,
огън лумнал – любовта?
Тя дълго алармира,
но я оставихме сама
и тя направи своя избор
мълчалива.

Октомври

Халища отвява,
посестрими на цветната дъга.
Замерва с кестени земята,
а те гнездят в шепи от листа.
И няма драма, а познатия театър
с адски добър реквизит.
Саби кръстосват и тайно и явно
навън
студа с топлия юг.
И всичко се отиграва
по стар ръкопис.
Тромпети на стари улуци
вятър изкарват на бис.
Обои на улици глухи
печално държат съпровод.

Предрешена в Есен е Зимата,
а снеговеят е по-мил и от бриз.

Въпроси в края на Зимата

Ще стигнат ли полята ни за макове,
маковете за очите,
очите ни да се разделяме,
нощите за звездните въздишки,
въздишките, за да не роптаем,
цветята за всичките ни орисии,
орисниците за съдбата ни,
а кръстовете ни за салове,
саловете за надеждите,
любовта, да ни отвежда,
вярата, да ни погубва,
волята ни да се случим,
случайностите да ни срещнат,
слабостта да се обичаме,
грешките да се пречистим
и стиховете ...
за да прогледнем.

На Сопот

Ухае, как мирише тази пролет,
дъхът й надвисва над града!
Старата река лекува меланхолия
от мили спомени,
и в бързеите й ликува радостта.
Тук дойдох и тук останах,
в този град си построих съдба.
Успехът й бе закодиран
в любов към простите неща.
И пролет беше, пак напролет,
когато стават чудеса.
И днес чешмите под тополите
звучно нижат дни към вечността...

На майка ми

Искам твоя листопад,
по човешки благ и мил,
да повторя някой ден.
С бронзът във косите, белите,
злия гений умъртвил.
Твоят поглед и дланта ти
пълни са с благослов.
Те не гаснат, тлеят, ...
винаги ще бъдат с мен.
Ти си по-добрата.
Ти си майка ми!
Сърцето ми от твоето тупти.
Рано е, но моля те, прости ми –
с толкоз обич ме дари!

На 50

Днес небето е Небе,
морето е Море,
и хоризонтът в права ги разделя.
Какво тук толкова!?
Химерен бряг,
оптическа измама,
след него нищо друго няма –
думите не раждат светове
и Любовта не е еднаква
винаги за двама;
Със стихове от времето
крада, защото зная –
утре мен ме няма.
Оставам ли без врагове
за нови място ще направя.
Сами приятелите се предадоха.
Прекършваха ме.
Разпалваха ме с нежност,
а после топлеха с мен вината си.
Но бъдещето тайни не разкрива.
Не съм пророк и не обичам да гадая,
но чувствам, че без теб
ще бъда мъничко дете
и все по мъничко ще ставам –
готово за прераждане сърце,
което без любов
ще бъде недохранено.

------------------------------------------------------------------------------------------

Юлияна Дечева, "Огледални светове", ИК "Фабер", Велико Търноо, 2015

------------------------------------------------------------------------------------------

© Юлияна Дечева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017