Оправдание

Най-накрая се появи
красавицата на плажа.
Бавно тръгна по пясъка.
Достигна камъните
и морето. Вече имаха
оправдание грозниците.
От часове на плажа.

Среща

Единствено хората наоколо
ми внушават, че не съм сам.
Хората, с които се разминавам.
Продължавам да се разминавам.

Тогава я видях. Отбягваш ме – каза тя.
Това чувствам. Главата ме заболя.
Щеше да се пръсне. Щях да скоча
от високо. Или да падна възнак.

Аз да отбягвам някого. Аз, дето
няма кого да попитам – каквото и да е.
Няма кой да ми отговори – каквото и да е.
Винаги бързаш. Отиваш някъде.

Не ме забелязваш, когато те викам.
Така ли изглеждам отстрани.
Усмихнах се. Или не. Само повторих:
значи така изглеждам отстрани.

Такава смърт

В кафенето на хотела срещнах
червенокоса сладурана.
Изящна фигура. Не лице – личице.
Невинност. И други съвършенства.

Желание – протягам ръка. Не я докосвам.
Само участвам в играта.
Ще се срещнем на следващия ден.
На същото място. По същото време.

После мисля за нея. Виждам я.
Говоря настръхнал.
Тогава часовете са важни.
По-важни. Издигат се, кънтят.

Стаята и хотелът губят очертания.
Гледам някъде отгоре. Рея се.
Дребна подробност: поръчал съм
събуждане. Портиерът чука.

Трябва да се събудя. Тропането
продължава. Изпълва докрай слуха ми.
Тогава умирам. Точно така – умирам.
Само звукът е в гаснещото ми съзнание.

И червенокосото момиче от снощи.
Стигат ми за край. Събуждам се.
Отварям на портиера. И продължавам
да мечтая: такава смърт.

Друг

Отказвам нежност - няколко думи.
Още няколко. Не съм категоричен.
И обикновено съм по-щедър.
Например следващия път.

Изпращам те до най-близкия ъгъл.
Една част от мен продължава.
Другата се връща обратно.
Не поглежда никого, не мисли.

Сядам зад масата, протягам ръка.
В чашата ми има още вино. Отпивам.
Друг някой изрича нежните думи.
Върви до теб. Замислен се усмихва.

Разговор

Влизам в празния бар на ъгъла.
Възсядам високо столче.
И си поръчвам кафе.
Наблюдавам движенията

на момичето зад бара.
Скоро се появява още един като мен.
Сяда, поръчва. Срещаме погледи
върху най-красивата част

от тялото на момичето.
И се усмихваме. Е, философе,
какво по съдържателно? –
пита той. Или аз го питам.

Дъжд

Харесвало ме някакво момиче.
Не мога да повярвам, че още ме харесват.
Ей така, без причина. Гледам разсеяно.
После питам: русата? Или онази

с косите до кръста? Отговарят ми.
Тръгвам. Навън дъждът ми припомня
как се прегръща гола жена:
мокро е. Много е мокро. И хубаво.

Искам

Искам да погаля гърдите ти. Без да ги докосна –
чувствам тежестта им. Искам да ги сграбча.
Но ще те уплаша. Ще се уплашиш ли, ако ги сграбча?
Искам да те прегърна. Да те притисна.

Искам да погаля тиквите на задника ти.
Да ги сграбча. Ще се уплашиш ли, ако ги сграбча?
Искам го всеки път, когато се разминаваме.
Толкова много искам, че даже жестът е излишен.

Звуци

Тогава хармонията е най-пълна.
Седи в скута ми. Или по-точно: сяда.
Още не е започнала, а вече идва
и си отива, сигурна, че ще дойде отново.

И ще си отиде, и ще дойде. Идва,
винаги идва. И само за кратко си отива.
Владеех ситуацията и акцентирах
върху идването, и върху отиването.

Свързвах миговете и се наслаждавах
на гърба – прилича на цигулка, на китара.
Или на приведено от погледа ми
виолончело: звучи. Още го чувам.

За последен път

            Хавана, Малекон

Казваше се Карла – бяла,
а твърдеше, че била мулатка.
Тук всички са мулати. Сочеше наоколо,
където бяхме само двамата.

Взе парите, без да ги брои – запомних жеста.
В посадата повтаряше: Но термина!...
Но термина!... Но термина!...Но термина!...
Говореше на потната ми шия.

Чувах я с цяло тяло – и не свършвах.
Накрая Карла свърши.
Скоро всичко свърши.
Изчезнаха дори следите от телата.

Тогава се уплаших, че няма да изляза
никога от стаята и спомена.
От влагата и миризмата.
От чувството, че за последен път живея.

Нимба

Толкова години само забравям.
Там някъде коремът. И капчиците
пот – любовни. От тях пъпът ти
приличаше на котешка нимба.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Палми Ранчев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016