Из „Утаяване на естеството”

ЗаЕдно

Допускам, че всичко останало в мен е отложено
и само животът, по навик, е още нащрек.
Заставам пред теб и те моля да гледаш през кожата -
през всичко, което ме прави по форма човек.

Помагай да махаме, пласт подир пласт съдържание -
от всички посоки, от всички нива и страни.
Да махаме всичко. Накрая това да остане,
в което сме заедно, без да си пречим сами.

Животът.
Това е животът, но вече спокоен.
Отвъд всевъзможни представи на сляп интелект.
Единствено тази Реалност е моя и твоя.
Това е което ме прави по същност човек.

Точният камък

Точно такъв за какъвто ме мислиш съм.
Други подробности няма.
В опит да бъдем човекозащитници
хвърлихме първия камък –
всеки по всеки – за несъответствие
с личната мярка за правда.
Точно каквото сами си харесваме
ни раздели безпощадно.
Точно такива, каквито изглеждаме,
всичко разделяме братски –
с липса на цялостно светоусещане
зад солидарните маски.
Може и друго да има, но някак си
то е почти невъзможно -
да осъзнаем целта на делата си
и откъде произхождат.
Няма подробности. Само богатство
и всеки - под него затиснат.
Купчина хвърлени камъни. Аз съм
такъв за какъвто ме мислиш.

Другото

Твоята истина колко човека засища?!
Моята също не става на риба и хлебец...
Инак - водата ми става на вино. И вкисва.
Но е достатъчно пивко за мене и тебе.
Всекиму - според глада и небесната жажда.
Благоприятен, животът оставя ни пришки.
Важен е центърът. Другото просто обгражда.
Само че той е на сто необята от всичко.
Ти ще се хванеш за "сто", а пък аз ще изпусна
първата лодка към бурята за маловерци.
Някой ще дисциплинира морето от чувства
и ще проходи по него, почти по инерция.
Всички ще тръгнат - повярвали в чудо - подире,
даже небето ще спусне за тях булеварди.
Няма обаче нагоре един да отиде.
Вярват на чудото, но в чудотворец не вярват.
Всъщност и двете за хорския ум са съблазън.
Ние ги гледаме. Съдим. И лошо го крием.
Ти се стремиш да приемаш, а аз - да отказвам.
Важен е центърът.
Другото просто
сме ние.

Отражения

Все още съм обусловен,
но се спасявам в празнотата си.
Така последните отблясъци
на дните се разсейват в мен.
Но е смущаващо, че все
намирам форма – да се върна.
И светлината е повърхност,
и тъмнината е лице...
Отвъд земи и небеса
едно спокойствие почива.
Нещата, всъщност, са такива,
каквито – и без същност – са.

Из „Напразно в себе си витая”

Обратна сила

Нали е Слово този свят...
И аз съм глас, порочно кратък.
Но някой ден ще извървя
пътеката към Тишината.

Нали е Логос, изявен
чрез Бога от самото Нищо...
Обратна сила тегне в мен
и всичко в себе си: издишвам.

А рано или късно всяка
вселена секва своя ход.
Аз знам какво се ражда в мрака.
Живот. Напълно нов живот!

Дзен

Смисълът
от форми е обгърнат,
но процепите посред тях
какво са?
Светът
или очите ни
са първи?!
Въпросът е,
че не е там въпросът...

За отговори даже не говорим,
защото същността
е помежду им,
а формата им
просто ще затвори
и процепите,
за да не нахлуе

отнякъде
самото естество
в пространството, от форми непревзето.
Това е всъщност
друго сетиво,
око всевъзприемащо,
което

обаче не съзира очертания,
а вътреоживяваща природа.
Когато отделеност
не остане:
светът
си позволява
да си ходи

и слиза
от плещ?те на Атлас,
събрал репертоара
от заблуди.
Последната илюзия за "Аз",
отлитайки,
реалността събуди.

Да ти влезе капка в окото

Живея само на последния етаж от себе си.
И от желание за дишане – мислите ми са подути.
Излизам на балкона всеки път щом има гръмотевици,
надявайки се – някоя дъждовна буря да ме срути.

В руините ще съм разпределен по всичките етажи,
но може би по-важно е, че ще усещам времето
и дъждът ще разпробие мисълта, за да разкаже,
че единствено отдаването води към приемане.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Венцислав Василев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016