Върбов плач

Побелял е светът – плаче върбата,
сълзите летят и се смее реката,
пухче съм бяло – сълзица от клоните,
далеч полетяло, от дървото прогонено,
и ме носи с дъха си – играе си вятъра,
ала всичко омръзва и той ще миряса,
тогава надолу ще падна тържественно
и смирено ще моля съдбата да срещна
разплакано някое детско лице
и като целувчица нежна, там да полепна,
като стъклено топче
да заблестя
в малките му ръце...
или в плитката черна,
като роза бяла да се вплета,
на онова момиче от градското кино вечерно –
някога, преди години... и нека там да умра.

Бряг

Тъй нежно морето измива брега
и слънцето плава в игривия гръб на вълните,
чезнат стъпки по плажа и утро звъни
в кресливия крясък на събудени гларуси
/Тъй спокойно е всичко – като във смърт/

И душата ми, от върха на скалите,
с мисълта ми поиска да литне
над морската шир,
пламтящата връв да достигне на изгрева
и удавена тихо там да скимти.
/Тъй мами безкрая/
...и няма шум, ни ласки, ни звук,
цветовете са мъртви,
а колко е просто всичко, господи,
колко е просто, просто ми липсваш...
липсват ми думите тъжно изречени,
лъжите, като ефирна дантела заплетени,
изпепеляващия поглед до сиво в очите,
гласът на пленена кошута –
страховете ти...

Чезнат стъпки по плажа,
крясък на гларуси,
обгорени угарки, петна от мазут
и колко е просто всичко, колко е просто,
Господи, просто ми липсваш...

Прозорец

Погледни през прозореца,
тъй е хубав светът,
пияна от щастие душата ми свети,
валс танцуват – пеперуди кръжат,
откъсни го за теб е нежното цвете,
до сърцето сложи го, преброй му листата
и нека се чуди и пули магьосника вятър.
Венчето сплети, положи го в реката
и нека бъбриво отплува нататък,
нататък където
до извора в смях и надежди,
синът ни крещи, лудувайки с лятото.

Часовник

Тъй мъчително и бавно
стрелките на часовника към теб приплъзват
/сякаш времето е спряло/
и слънцето прежуля с дъх
над асфалтовата джунгла,
до прага на вратата,
от пръстите ти песачинки
изпаднали блестят като самородно злато...

Към теб пътувам в мислите си
и мисълта ми,
като кречетало прескача и крещи в душата ми,
като луднал клоун по клоните на чувствата се мята
/така объркано е само хлапето
попаднало в магазина за играчки/

Тягостно стрелките на часовника пътуват
Времето е спряло.
Слънцето, живота ми, смъртта на татко
са песъчинките изпаднали случайно
от ръката ти на прага...

Надежда

Бъди щастлива
като камъче, което в шепите блещука
и на окото в дъното намира пристан,
като капката сълза която, капчука
изплаква по изминалата зима.
Като вятърът глава заровил
в клоните на сливата щастливо,
като първото цветче изтръпнало доволно
в ласките на пролетта игрива.
Бъди щастлива...
Не успях за теб
от бедността си да изстискам златно руно,
макар че дълго рових из живота
и вярвах –
има Чест и Истина, и път през тяхната голгота,
и тайно се надявах,
че и сития понякога гладува.
И повярвай ми, аз бях щастлив тогава,
не знаех, че не са на почит думите,
които от сърцето се изливат,
а се почита само онова дребнаво,
което се прекланя пред ухото на камшика,
макар и като песъчинка сива
до изумруда в сиво да прелива...
Бъди щастлива,
като камъче и като милувка
в душата, и в сърцето ми, макар за миг,
като откъсната въздишка да замираш.
Бъди щастлива...
Боже мой, не съм ревнив и зная –
не успях с богатства да те купя,
макар, че и духът се силеше със струни да помага.
Виж! Стърчат красиво скъсаните струни на духа ми.
И разбрах аз чак тогава,
че словото не струва,
че мечтите са крайпътен камък,
вярата – мехур сапунен,
който мислите ни разпиляват.
И разбрах, че като лотария разиграва ни съдбата,
и тайно винаги печели оня, който се преструва
на Бог и Вечност.
Дали не ослепявам?
Прости ми , но не виждам път!
Затова пред теб смирено коленича и се моля,
и целувам крайчеца на пръстите студени.
Бъди щастлива и прощавай! Не успях, Надеждо!
Тялото ми гасне на първото стъпало
от стълбището, по което
щастлив към тебе се изкачвах.

Нощем

               /на приятелите/

Китара – дрезгавия глас на барда
и моите приятели над масата –
между земята и небето,
се изнизват с цигарения дим,
нагоре бързат душите им,
като по стълбица катерят –
там където
сред облаци се ражда нова песен.
Като цвят са, милите – разцъфнал
на кайсията сред клоните,
като кехлибар преливащ в грозда
под листата на лозата...
И няма кой и как да спре
безумното летене,
и сред думите,
и ритъма,
на струните
в копнежа
виждаш как се раждат и умират
мечтите им
със всяка песен.
И щастието търсят –
сънуваното щастие....
Китарата.
Изтръпналите струни.
Цигарен дим
и слънчев лъч разтърстващ
окото на прозореца.

Чест

В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник, комуто щастието е
изневерило.
А исках, само исках, парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.
Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът й
да се родят нещата, за които само си говорим.
И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата на детството
из двора.
Исках и да не вехне тъй,
самотно, стръкчето през есента родено
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.
Исках, но защо ли, толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес? Нима честта
да се залъгвам с думи и на стените да говоря.

Момиче

Защо ли си тръгваш, момиче –
мушичке с крилца посребрени.
Накъде се засили, на кого ме оставяш.
Къде ли литна духът ти, че така устремени
пърхат крилцата и далеч те отнасят.
Може би си открила небе зад чертата
и на хоризонта в синята пазва си се решила
да забравиш болка и в самотата
ще пресяваш семе за своята нива?
Или пък някой, светли надежди,
ти е насипвал като пшеница
и се чудиш дали да си вземеш,
и дали за други ще има.
Или омръзнало вече – всичко,
далеч зад реката си се решила,
като камък да хвърлиш съдбата
и да се удавиш на живота в стихията, силна.
Или...
Но трептят крилцата сребристи далеко
и далеко смехът ти се носи.
Глъхне смехът ти и ехо, в душата ми ехо,
мотае кълбо и да се върнеш те моли.

Море от хризантеми

Сънува вятърът
море от хризантеми
и тихичко в душата ми нахлува.
Разпалва спомен,
гали чувства вкаменени –
Жив съм, боже не сънувам,
сред море от сини хризантеми
валс душата ми танцува,...
...Лудешки валс...
Лудетино!
Фанфарен звън и хор от ангели
подпрели, да не рухне свода на небето.
Влюбено
лъкът по струните се плъзва
и оживялото дърво проплаква,
стене
всред море от хризантеми...

* * *

Сънува сън синчеца син –
небето бяло-синьо,
бели облаци набъбват вън
със звън...
Пролет!
С полъх син слънцето снега отмива
/капчуци и вода в разкаляните ниви/,
спомен, сън-тъга по изминалата зима.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Атанас Петров 
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016