Любов

Тази мисъл, която хитрува,
ще прилича на малка жена.
Ще унива за миг, но ще води
примамливата стара игра...

Ще присвива очи, ще въздиша.
Ще поръчва и дъжд, и тъга.
Ще капризничи в нощ като тази,
шита дълго от сняг и луна...

Мисълта тъй отдавна оглежда
своя блясък, но вижда едно:
във сърцето на вечен театър
тихо, старо и зло колело.

Неродена е птицата Феникс,
укротяваща слепия зов ...
Тя изгаря в самотната мисъл...
Търси вечност, а вае любов.

Притежание

Не думите – а само тишината,
която ги обгръща, ще запомниш…
След Вавилон и думите са кратки,
по-кратки от изгубена възможност,

единственото сигурно – езикът,
не слиза от небесната си стълба,
докато не погали тих нещата,
които утре с обич ще събужда,

и всеки миг е сътворен от песен,
от сън и от въздишка е изплетен,
но нищо в този свят не притежаваш
без щедростта на онзи порив сетен,

изгубван и забравян, и откриван
на връщане в небесната градина,
където любовта остава зрима, -
не иска, не осъжда и не взима.

Площадът

Тук преминават само ветрове,
площадите запомнят всяка есен.
Какво е паметта? Едно небе,
над скитащата гарванова песен.

На толкова трибуни пепелта
ще я отвее вятъра край кея.
И кораби ще тръгнат. И сама
ще скита съвършената идея.

Дано да я намери някой фавн,
нали затуй отвързва всички сънища?
Далеч, под най-дълбокото небе,
в най-крехката тръстика зреят пътища.

Трибуната я няма – след дъжда
е ехо от случайни минувачи…
Целуват се момиче и момче
и предвещават своето безсмъртие.

 -------------------------------------------------------------------------------------------------

Рашел Леви, „След Вавилон”, Изд. „Лъчезар Минчев”, редактор: Маргарита Петкова