В първия ден на октомври

Една нота се заплете в петолинието.
Диригентът сбърка страницата на партитурата.
Първа цигулка танцуваше по памет.
Аплодисментите зрееха в чакрите,
изпълнени с думи.
Прииждаше музика, музика.
Светът бе снизходителен към грешките,
грейнали от любов и невинност.
Концертираше младостта
в деня на старата млада поезия.

Отпътуване

               на Вени

Още една нощ
градът ще е пълен с тебе.
После ще си всемирната му тъга.
Всемирна радост ще си после
за другия град,
алфата и омегата на другия живот,
петстотин километра западно от
Борянка, Елица, Ивана, Габи…
западно от един клас, два класа…
от всички улици, забързани към тебе,
щастливи след тебе,
от всички чаши кафе
с вкус на сладки приказки
за света у нас, света у вас,
света вчера и утре,
петстотин километра западно
от усещането за всичко,
с което си тръгваш към Всичкото,
което те чака в другия град.
Вземи със себе си и мечтата ми
за Всичкото, което имам там,
петстотин км западно от
имитацията на живот тук
/ вече и без тебе/.
И я поливай тази мечта всяка неделя,
когато отпиваш кафени глътки любов
в града на градовете,
за който мечтаехме заедно.

Нощ със Евелин, нощ без Евелин

Цяла нощ нощта не помръдна
от първия чин вдясно, до прозореца.
Писа си с Анна-Мария, с Деси Палашка,
с близначките Кристи и Фани, с Жени…
С кого ли от седми А не си писа, от фб,
от София, от другата страна на екватора.
/Градът на нощта беше тесен за пораслия
седми А – отличник над отличниците/.
Онемял, кънтеше в гърдите на август
морзът на някаква страшно безпомощна
въпросителна
и дълбаеше трон за онази детска усмивка,
след която класната стая отваряше
бяла врата,
бели момичета виеха бели трели
край звънеца,
край бялото детство и маратона му
край една побеляла учителка,
която помнеше, помнеше и не разбираше
тази нощ със усмивката на света ,
вдигнал ръка за отговор
от първия чин вдясно, до прозореца,
в нощ със Евелин,
в нощ без Евелин.
Не беше сън.

Телефон 058 602 …

               На Венета Р.

А  бонатът не отговаря…
Дълбаят пръстите клавиатурата
на анемичната ми памет.
Властното сегашно време
от всичките граматики
на всичките езици, които не научих
/освен родния/,
трие миналото свършено / достойно време!/
и минало несвършеното вчера / какво богатство!/,
надига вой омаломощено бъдеще във миналото
/ каква безпомощност на непостигнатото!/,
без глас, без утре,
само с вчера,
в спомена за думи, разплискани в Лаваца

на масата,
подслушала очите на сбогуване.
Сиамският близнак на Тишината –
пораснало Отсъствие-
безпаметно се настанява в август.
Денят мълчи.
И облачен, не предвещава лято в чашката,
обърната за прорицания.
Няма такъв абонат…
Няма такъв абонат.

Усещане за път

               На Венета Р.

Другата част на живота
запрята ръкави,
моделира мечтата.
Красива е
като Блага вест
в оркестъра на Пътя.
Август е първа цигулка.
Накъде без август-
мост и солова партия
за смелчаци.
Ораторията за Сътворението
в другата част на живота
изправя всички столове
на вселенския салон
за висока поезия.
Удавени са всички страхове
за продължението.
Расте радостта по-високо
от небостъргачите в Манхатън.
Блага вест расте
в другата част на живота.
Расте сбъдване през октомври.
Амин!