/на Хемингуей/

В началото
поискаха от нас, макар фалшиво,
макар по детски, неуверено и разногласно,
да пеем погребален марш
на времето отминало, неясно.
Поискаха гласът ни да се лее мажорно,
в съзвучие със птиците.
Но ни отрязаха езиците.

А след това
поискаха грижовно да ни нахранят
с чорба от камъчета и съвсем законно
в главите ни наляха мътно вино
от страсти, от илюзии
и от мечти бездомни.
Поискаха от нас
като пороен дъжд да плиснем,
но някой в гърлото небесно
тапата натисна.

Съвсем наскоро
пак по нечия повеля,
подскачахме като обезумяло стадо носорози.
Сърцата си натъпкахме в продупчени джобове,
а някой трупаше залози.
Поискаха да чуят тежките ни стъпки
и да си продадем душите,
но си запушиха ушите.

И най- накрая
светът получи каквото си поиска-
безмозъчна и безсърдечна
купчина боклуци.

/на Хулио Кортасар/                   

               посветено на Генчо Витанов

Не беше убеден, съвсем не беше убеден.
Предложиха му да избира между морков,
държава с колебливи граници,
амбициозна брюнетка с разтегливи навици,
пенсиониране без право на обжалване,
раздаване на въздух срещу подписка,
десетгодишен телевизор и чаша бира.
Избра си моркова и бирата- събуди подозрение.
Да беше си избрал поне брюнетката
или пък телевизора, натъпкан със илюзии.
Но той не беше убеден.
Недомлъвките му предизвикваха безсъние
и колики у висш чиновник,
свещенник, полицай и местната управа.
Сформираха комисия, за да разследва случая.
Създадоха закон за моркова и бирата,
като опасни за държавата, пенсионерите
и интелектуалния потенциал на нацията.
На първа страница във всички ежедневници
излезе статия: “ Вредата от бира, в съчетание
със зеленчуци за демокрацията”.
Но той като че ли не искаше да бъде убеден...
Беше направил своя избор.
С морков и чаша бира
преглъщаше по- лесно бремето.
Дете на думите- той се стопяваше,
като случайно попаднало парченце лед
върху жарта на времето.

/на Хулио Кортасар/

ІІ

Когато с вдишването
влезеш в моето сърце
не позволявай нито минутка отдих,
никога и нищичко не ми прощавай.
Когато те издишам,
пронизвай кръвта ми със жестокост,
за да очаква страстно
твоето завръщане.
Когато се опитвам да те залича в съня си,
не позволявай да заспивам, мира не ми давай.
За да те имам, аз трябва да спечеля царството си
и да се родя отново
от своята утроба еднозначно.
Недей ме тананика
като семпла и случайна музика,
строши сърцето ми
със удара на гневните си пръсти,
с нетърпеливи длани ме извайвай.
бъди желязната ръка във мека ръкавица,
дери ме като с кремък и ме отчайвай.
Скрий човешката си обич, твоята усмивка
и твойте галещи очи махни ги.
Ела при мен със сухия си гняв от пясък,
примесен с люспи, мидени черупки и хартия.
Крещи, гласът ти нека бъде божествена стихия.
Аз те моля за жестокия обряд на летния капчук
за трънния венец...
На кръста прикови ме.
Бели лицето ми, тъй както белиш люспата на лук.
Накарай ме насила да извикам
най- сетне истинското свое име.

/на Рьоне Шар/

Всяка вечер
аз застилам масата
с бяла позлата.
Слагам чаши за теб,
за детето,
за любовта и за свободата.
После отпиваме мълчаливо,
храним се мълчаливо,
като част от студения здрач.
В тишината на поредицата от вечери
нашият огън е сякаш болногледач.
Любовта грейва понякога-
ореол на празнична свещ,
късче спомен от допир горещ.
А свободата така и не се отби
поне да си изпие чашата...
Но приборите й са на масата,
подредени до нашите.

Реплика

                /на Константинос Кавафис/

Замръкнали във домовете си, какво очакваме?
Днес трябваше да ни дадат цивилизацията на тепсия.
Законите ни, казваха, били несъвършени,
и идеалите ни- като в стара градска песен,
не трогват даже ежедневно пиещите.

Ала защо законотворците ни днес потриват нервно
пръсти, облечени във мазна пот и злато?
Защо ли не съзират почит и величие във блясъка,
разгръщат прашни книги, бесят думи
и с вратовръзки украсяват съвестта си?

Защото днеска се очакват мъдрите,
наследници на минало антично
и на славни вождове.
Те Новите слова в сърцата ни ще влеят.

Защо притихнали, изнемощели нивите пустеят
и чувствата ни, и душите ни пустеят без кавалите...
Защо медта им постепенно с патина покрива се
а имената на незнайните и знайни губят смисъл?
Защо червените цветя от срам посърват
а посевите екзотични плодове не дават?

Защото мъдреците ще пристигнат днес
а те умеят само своите градини да обичат .
Обичат още те да си играят на държави,
да очертават сънища, с контури минометни
и като боговете с яростни светкавици
в главите простосмъртни висши мисли да прокарват.

Защо годините се свиват във юмруци
и с тях големината на сърцата си измерваме?
Защо поетите изписват с междуметия
религията нова на безпътното
и с трийсет сребърника във аванс се награждават
за да не би да не улучат случая,
пред мъдреците сътворението да възпеят.

Защото, казват ни, страхували се мъдрите,
от варварските ни одежди и наречия,
от музиката на дайрета и окови
от ехото черешово , от непонятния синкоп
на песен люлчина и на чифте пищови.

Защо все- още точим навиците си изстинали
върху сребристо острие на плугове
Защо не се измъкнем от търбуха си
Защо не изгорим историята си на клада?...

Очаквахме със утрото да дойдат мъдрите,
но слънцето изгряло, вече е на залез.
Отвя ги някъде поредното мъдруване...
Че мъдростта мени се, тъй както листопада.
За чакащите тя е просто оправдание