Малко след като свърши мача, настана навалица пред входовете на стадиона. Таничка изгуби приятелите си сред навалицата. Почти излезе о стадиона, нямаше смисъл да ги чака, така или иначе те слизаха на различни спирки от автобуса. Прохладният въздух се удари в гърдите на момичето. Таничка придърпа ръкавите на анцуга си. Нямаие как да са минали пред нея, бухналата червена коса на Нели се разпознаваше навсякъде. Момичето се огледа, придърпа ръкавите още веднъж и се запъти към спирката.

Докато чакаше автобуса си, Таничка чоплеше останалите семки слънчоглед по джобовете си. Когато извъртя главата си, за да се облегне на стъклото, го видя. Гледаше я през очилата си. Скулите му изпъкваха, всъщност момчето изглеждаше много красиво. Но Таничка не можеше да реши дали гледа нея, или просто се е замислил.
Боян не се чувстваше способен да спре да я гледа. Сигурен беше, че я зяпа твърде много време. Косата й беше леко разрошена, но по най-очарователният начин. Сигурно, ако беше по близо до нея, щеше да усети колко свежо и сладко мирише. Боян беше зашеметен.

Тя го погледна в очите, а след това бързо извъртя глава. Сякаш не го беше забелязала, сякаш той не я интересуваше. Но после леко се усмихна. Тази усмивка Боян искаше да гледа вечно. 

Поглеждаха се един през друг и тази малка игра продължи, докато не дойде автобуса и Таничка трябваше да си тръгне. По някаква случайност Боян трябваше да се качи на същия явтобус.

Още оттам и на двамата им беше ясно. Любовта им зася съкровище – малкото момченце имаше очите на баща си и усмивката на майка си. Дори и ангел пазител би се учудил на готовността на двамата родители. Нищо и никой не можеше да нарани момченцето. Всичко му беше предоставено на поднос. Обгрижваха го с любов по-силна от всяка друга.

********

12.06.2008.

Мило Дневниче, днес беше ужасен ден.

Най мразя мама да ме кара да си играя с Гошето. Той живее зад нас. Не обичам да ходя у тях. Очите му са сиви и ме плашат, има само мъжки играчки, много е глезен. Веднъж разплака майка си. Много е глезен, всеки път като му се откаже нвещо и почва да обижда и да плаче. Днес счупи очилата на баща си. И те нищо не ми казаха!!! Не му се скараха даже. Веднъж го бех на една играна компютъра и той се разплака, после майка му ми каза да го оставя аз да бие. Виновна ли съм, че той не може да играе. Или да не понася да губи. И му казват рожба, звучи ми като някаква птица. Сестра ми ми каза, че на него трябва да му казвам мамино детенце. Това много не го разбирам. Всичко му купуват, а той си чупи играчките нарочно. Не знам но ако мама разбере как се държи детето на леля Таня сигурно ще спре да ме кара да излизам с него. Предпочитам да си играя сама.

*******

- Денка я ми вземи цигари. – Венци се запъти към павильона. – Не ми продават на мене, пък ти нали си висок.
Даниел бавно последва дребния и остави телефона си в якето. Явно нямаше да слуша музика.
- Как е Кристина? Нещо стана ли в събота, а? – Венци ръгна с лакът Даниел.
- Не дойде при нас, аз от доста време не съм я виждал. – Дани въздъхна и ритна един камък от тротоара.
- Защо не е дошла при вас? – Дребният подаде пет лева на съученика си. – Уинстън.
- Няма смисъл, аз нямам шанс. Тя вече си има приятел.
Когато седнаха на някаква пейка вече трябваше да са влезли в час. Венци запали цигарата си.
- Нали не бързаш за английския? – Венцислав повдигна вежда и се подсмихна.
Даниел само поклати глава. Докато седяха момчето видя някакъв мъж да слиза от такси. Човекът ходеше забързано по улицата. Очилата му не скриваха сивите очи, толкова сиви че приличаха да мъгла. Лицето му беше изпито. Със същата тревога бащата на Даниел бързаше за работа. Този човек неможеше да издържа семейството си, навярно това му е най-голямото желание. Този мъж сигурно е спрял да излиза в петък с приятели да гледа мачове и работи нощна смяна. И все пак заплатата не стига. Сигурно майка му и баща му не могат да работят, сигурно жена му иска да го напусне за някой богаташ, а детето му, най-ценното, причината за неуморния труд, не разбира проблемите на клетия си бащае който е пред прага на нервен срив.
Някога виждал ли си мъж да се пречупи, да плаче, да ходи по улицата с глава надолу, да бърза за работа, да си моли да бог детето му никога да не се чувства бежпомощно като него, защото е обезщетено и то само по негова вина, да се мъчи да не мисли как усеща, че любовта на живота му го отхвърля, да подсмръкне и да се направи, че не чувсва болка. Че мъж не може да го боли.
- Какви ми ръсиш, бе? – Вено му се сопна.
Даниел не се усети, че мисли на глас.

******

- Днес в дома идва ново дете. Малкия Георги има ненавършени пет години. Без баща, майка му го пък не го иска. – Една от чистачките седна на един стол в коридора на дома. – Можеш ли да си го д.представиш. От детето си.
- Ма то всякакви ги има бе. Едно сега искат двама мъже да го взимат. – Другата жена се наведе, за да изстиска парцала.
- Значи мама никога не е ме дала, даже и на баба не даваше да ме гледа често. При ней си ме искаше. – Чистачката на стола закопча синята си престилка.
- И то сега какво това малкото, ми то нали си ги помни не я ли е срам, грях е това, грях.
- Без майка, без баща.... – Жената се замисли. – Чух, че баща му се бил самоубил, ама не ми се вярва.
- Милото дете миличкото детенце. – Сълзи се появиха в очите на чистачката.
- Какво ще стане от този Георги като и майка му и баща му ги няма. Ама то не е като бебе да го изоставят, това си е травма то вече ги познава какво ще му обяснят как ще се оправи. Милото момченце.
- С родителите можеш да се сбогуваш само когато и ти си родител.
- Стига сте ги говорили такива лоши приказки! – Третата чистачка се обади. – Ти какво си ми поседнала.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Творбата е отличена с трета награда в конкурса "Когато мама или/и тате ги няма...", Димитровград'2016

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Кръстина Стефанова
© Сайт за литература, 2016