СВЕТЛИНАТА... Нуждата от нея ме разтърсва най-силно нощем, тъй както липсата на любов в забуления от облаци небосвод на някой ден. Светлината сега е в забиващите се лъчи на фаровете. Тези фарове на препускащите срещу мен автомобили!... Ослепителни. Дразнещи очите. И мислите, които скачат като фаровете в тъмнината по време на пътуването.

...Насрещните светлини на колите все така проникват в очите ми. И се преливат със светлото в мен. След тях остава само мекото сияние на луната и ззвездите. И в мен нахлува един въображаем, подхранван от сетивата, свят.

Блясъците на града скоро ме връщат в реалността. Отнемат тръпката на очакването - какво видение ще уловят зениците ми в пронизания мрак по-нататък. И какво ще дойде после.

Нещо вече се е случило. Случило. Трепетно жадуваното общуване на очите със Светлината, след като са били във властта на мрака. А блещукащите светулки предразполагат към стих-въздищка по едно пътуване в мрака.

ЗА МЕН животът и светът
размиват
реалните си очертания.
И взирането през диоптрите
ги откроява твърде слабо,
ако зениците не затаяват в себе си
любов.

ОТВЪД утъпканите,
делнични пътеки
на лесно щастие
вървя със словото -
сред мащерка,
треви
и птичи песни.
Сам преоткривам всичко,
за да заселя
въображаемия свят на стиховете.
...И продължавам
по мамещата с неизпитаност пътека -
единствена посока на сърцето.

Пролет

Сред сезони-многословие -
кратка и въздействаща метафора.

Пред автогарата

Вятър с дъх на изгоряла нафта
сграбчи ненадейно
прахоляк и скъсани билети
и напълни с тях
паничката на просяка.

ЛУДИЯТ Е НАЙ-СВОБОДЕН.
Той единствен мачка
с вечно босите си,
безчувствени към болка стъпала,
трънчета и предразсъдъци.

* * *

Навярно все така градът ще ни разделя
и ще ни събира планината след това.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Дачо Господинов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016