Любов в розово
Стои Златовез Сърмалиев пред храма, почесва се по носа, по челото, сумти и потропва нервно с крак. Чака отец Константин. Ама пък се е докарал с една модна прическа, не ти е работа. Отзад вратът му високо избръснат, а на челото му байрак се развява. Гледам на ухото му – две обици. Златна и сребърна. Модата била такава, мъжете с обици. Не си гледа годините, че шейсетата подкара, ами на младо момче се прави.
- Е, позволено му е малко по-така да се носи. Нали е директор на гробищата, за респект и уважение, дето се вика…
- Какъв респект и уважение, ма Станке? На умрелите ли ще се докарва? Няма да станат от гроба да го гледат, я!
-Така, така - продължи тя, все едно не ме е чула. – Респект и уважение трябва да има един мъж. Иначе за нищо не става! Ами ти кажи по-добре, за какво му е притрябвал отец Константин.
- Божкеее, ма само ти ли нищо ли не си чула? Цялата махала разбра. Слушай да ти разправям…
Златовез Сърмалиев е стар ерген. Ееее, на млади години имал някаква голяма любов, ама любимата му го зарязала едва ли не пред олтара, ей така изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, взела че избягала с неговия пръв приятел и му пристанала. Оттогава Златовез нещо се повредил, близките обвинявали него, приятелите го направили за посмешище, скрил се от хората, не смеел да погледне никого в очите, не могъл да преживее тоя голям срам и позор. И повече не можел с жена. Ходил по врачки, по баячки, по лекари и психУлози, на проститутка дори платил да му оправи физиката, ама не ще и не ще. Така си останал нефелен. Нито мъж с мъжете, нито жена с жените. Трагедия голяма! Директор станал на Централни гробища, но и това не можало да му вдигне самочувствието, та в правия път да си влезе и да се задоми. И така си я карал години. Иначе, гледаш го хубав мъж, представителен, засукан, та и обици на едното си ухо турил, младее се, ама пак сам, като куче. Ама Той Господ си знае работата, неведоми са пътищата Божии, както казва отец Константин. И не щеш ли на Димитровден, кога големият сняг натрупал, а улиците станали ледени пързалки, да вземе нашата Кокона Цветанка да се подхлъзне и да падне. Тя нали все с розАви обувки с високи токчета ходи, трак, трак по паважа, и като се подхлъзнала, половината улица преминала без спирачки. Та както се пързаляла, бутнала се в Златовез Сърмалиев и без малко щяла и него да събори на леда. Ама той нали е кавалер, навел се да й помогне да стане и що да види - полата на Кокона Цветанка така мъъъъничко се била вдигнала нагоре и едното й бедро се позаголило. И както се бил навел над нея да й помогне да се изправи, изведнъж мъжката му сила се върнала и пак мъж станал. Нашта докторица разправя, че имало такива случаи в психото. Как са се оправяли след това, не ща да знам, кой на кого е помагал, че деликатна била ситуацията, но Златовез Сърмалиев решил да се ожени за Кокона Цветанка. Разправял на отец Константин, че цели трийсет и пет години страдал ужасно, ама сега вече и планина можел да премести, толкова силен бил станал. А пък нашият отец, какъвто си е завеян, да вземе да го попита защо толкоз време е чакал да се венчае, та чак сега се сетил. И Златовез Сърмалиев така се ядосал, че тръгнал панталона си да събува, ще прощаваш, да покаже на нашия отец защо толкоз време е чакал. Та станала една разправия, скандал и резил отвсякъде, и отец Константин изгонил Златовез Сърмалиев от църквата. И сега чака, горкият, отвън на двора, отецът да дойде, прошка да му иска, че Кокона Цветанка му била пристанала вече и в къщата му се разполагала като графиня, та да ги венчае, както си му е редът.
- Ох, Божке и Света Богородичке, гледай какви работи стават, Ренато! Уреди се значи Кокона Цветанка на стари години царица да стане и на ръце да я носят. Чудех се аз защо все в розАво се обличаше и с розАва панделка косите си връзваше, ама разбрах най-накрая.
----------------------------------------------------------------------------------------------
© Мира Папо-
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022