Част от фрагментите кореспондират с класическата представа за фрагментарното писане, част от тях обаче по-скоро се опитват да изразят вибрациите на недоловимото за сетивата – и включват в своя инструментариум въздействието на поетичното слово. Те си говорят с вмъкнатите между тях стихотворения, като се опитват да се концентрират именно върху сърцевината на битието – на скритото под кожата на обичайното ставане, тайнственото, магичното, което присъства неизменно в нашия свят, дори и в най-тягостните ситуации, стига да имаме чувствителността да го видим и силата да го понесем.

 

Въпреки всичко

може би ще изчезнем
ще бъдем прах под вятъра

може би ще се въздигнем
дим от погасващ огън

може би прастарият мит за Давид и Голиат
ще се състои в днешна версия
микроскопичният микроб срещу цялото човечество

може би
ала въпреки всичко
мисля си че всеки нежен жест и всеки отчаян вик
и всичкото което сме извършили или не сме извършили
ще покълне някъде другаде
както покълва трева

и щом всичко тук продължава във всичко там
и щом всичко е свързано с всичко
и някаква незрима мрежа го крепи
и вибрират изопнати нишки

то нашият свят все пак ще оцелее
и ще бъде видян с първичната си свежест и красота
през очи на дете
неосквернени от минало

и прелетните птици и отвъд ще чуят пролетния зов
и песните небето ще докоснат

ще чуе Бог ще се усмихне и ще каже
на добро е нека бъде този свят
сътворен от себе си през изпитания преминал и свободен

 

*
Представи си любимите книги, които събират прах по етажерките; камъните, които си докосвал с толкова обич, струпани в някой зимник; дрехите, които си носил, завити с нафталин в една ракла, която никой не отваря. Представи си къщата, която си обитавал, изпълнена с други тела и други смехове. Представи си един тънък слънчев лъч, който се промъква между тежките листа на ореха, под който обичаше да седиш. Това е нишката, която свързва и остава.

 

*
Бог не обича съвършените, застинали в своята цялостност неща. Можете да го откриете само в несъвършеното и недовършеното, в пространствата на липсите, на територията на болката.

 

*
Да пишеш фрагменти не означава да слепяш чирепите от разбития съсъд на живота. Означава точно обратното: да разрушаваш целостта, разбирайки, че тя е непостижима; да се взираш в орнаментите на видимия свят; да пилееш себе си; да се превърнеш в крадец на мигове, които машинариите на времето никога не ще успеят да навървят на една връв.

 

*
Две качества, които в най-висока степен липсват на съвременната цивилизация: скромност и смирение. Скромност: защото спрямо мащабите на вселената ние обитаваме само един кратък миг. И смирение: защото каквото и да направим, не можем да надскочим границите си на смъртни същества.

 

*
Има една единствена пътека, която извежда вън от страданието и зависимостите – и това е пътеката на свободата. Да осъзнаеш, че си – точно ти, отвъд всички наслоения и зависимости, и че всичко тук зависи и от теб. Пълната и абсолютна свобода, пътят до която всеки изминава сам – и никой не може да те поведе нататък.

 

*
Успехите са съзнателно търсени, докато щастието е спонтанно възникващо. Няма значение какво си постигнал: можеш да си на дъното и да бъдеш щастлив; можеш да си на върха и да бъдеш нещастен. Щастието не е в докопаното от теб, а в усещането за цялостност с битието, във финия синхрон между нишките, които свързват всичко с всичко, в особеното умиротворение, с което те дарява този усет. Има мигове, в които човек долавя този синхрон, и тогава е щастлив; но ако успееш да го задържиш, да го превърнеш в своя територия, ставаш не просто щастлив човек – превръщаш се в извор на щастие за всички, до които се докоснеш.

 

*
Кой е този, който мисли в мен? Различен ли е мислещият от мисълта? Можеш ли да се отделиш от нея, да наблюдаваш безпристрастно нейното възникване и нейното отмиране? Това са въпроси, от които зависи много. И както всички въпроси, които се отнасят до идентичността на човека, те нямат еднозначен отговор.

 

*
Тази сутрин се закашлях в метрото и видях ужаса в очите на хората с маски; двама-трима се отдръпнаха предпазливо от мен. Освен ужаса обаче в тези погледи имаше и неприкрита ненавист – можеха да ме изритат още на следващата спирка – и имах чувството, че могат и да ме линчуват: както впрочем се е случвало неведнъж при сродни ситуации в човешката история.

 

*
Абсурдността на битието: самотата очовечава.

 

*
Моят черен камък от Суджаса прошепва всеки път, когато го взема в дланите си: Събери се в себе си! Вмисли се! Създай си свят!

 

*
Това, за което сме дошли: да създадем свой свят, паралелен на реалния и все пак трептящ под неговите вибрации. Иначе казано: да изговорим вселената.

 

*
Приеми бедата с открито лице и сърце, посрещни я като скъп гост. Тя идва, за да те научи на нещо, което си пропуснал в житейските залисии.

 

*
Това, което е преминало през теб, няма как да бъде поправено – никакви разкаяния няма да помогнат. По-добре прочети и най-срамните страници от своето минало, за да научиш уроците, които собствените ти грешки и грехове са дошли да споделят.

 

*
Колкото и да се саморазнищваш, няма как да достигнеш до сърцевината. Тя е недостъпна за сетивата ти, а също и за думите, с които препредаваш своите усети. Тя е обиталище на Бога, а той е ревнив към онези, които се домогват до неговия лик.

 

*
Привечер се стаява светлината и всичко придобива мекота. Това е времето да се завърнеш в себе си, да се приемеш като блуден син.

 

*
В какво ще ни превърне принудителното усамотение, предизвикано от пандемията, която вилнее навън – в по-добри хора или просто в скотове? Може би и в едното, и в другото? Или някои в едното, а други в другото?

 

*
Момиче с рижи плитки, което свири на гледжосана в синьо окарина – така си представям райският ключар.

 

*
Всяка отделна капка дъжд знае къде отива – и знае през какво ще премине, преди да се превърне в дървесен сок, разпукващ пролетните пъпки.

 

*
Домът не е стените и покривът над тях. Домът е онова, което си преживял под стряхата.

 

*
Форемата „Надпис“ на Борис Христов говори за робията непрекъснато да мислиш за свободата. Бих отишъл и по-нататък: всяка фиксация е робство. Което те обсебва, то и те поробва.

 

*
Корона вирусът доведе сезона на носталгиите. Спомняме си с тъга какво беше това да живееш нормално. Но пък кой може да ни гарантира, че тази отминала нормалност е била наистина нормална?

 

*
Не ти минаваш през живота – той през теб минава.

 

*
Полях грамофончетата, които не бяха поливани от много дни – и те разцъфнаха с нови сили. Сега цветовете ми благодарят, прокаралите нови ластари ми благодарят, листата ми благодарят, вятърът, който ги полюшва, ми благодари, цялата вселена ми благодари.

 

*
Камъните от Суджаса, наредени на масата ми. От тяхното мълчание струи мъдрост и благослов.

 

*
Да бъдеш внимателен във всеки миг, към всеки и към всичко тук. Да бъдеш буден, да бъдеш отворен. В това се състои истинското прозрение. Вниманието е нирвана, чрез него ставаме достъпни за светлината, която озарява и пресътворява всичко тук.

 

*
Бъди търсач на неизвестното, измисляч на светове. Не се страхувай от кухотата, която изяжда твоите стъпки, нито пък от тъжната застиналост на постигнатото. Спомни си думите на Руми: ”Онова, което търсиш, търси теб“.

 

Виолончелото

едно виолончело свири на брега
свири в памет на отмрялото
напуснало
тези краища
този живот

свири
насмолява своя лък в колофона на залеза
свири
петолинията облачни изсвирва
свири
музиката му люлее нанизите с чирози
платната корабни увисват
сякаш са гърди
на моряшки вдовици
сякаш
се е спихнал денят и се сипе през белите улеи
додето реквиемът негов
аленее

едно виолончело свири на брега
и огънят
мъркащо котенце
се приютява в неговия хълбок
и миналото спира своя метроном
а звуците са сенки
стават все по-дълги
още малко и ще бъдат вече вечност

 

*
Важна е не черупката, не обвивката, не маската. Важна е сърцевината.

 

-------------------------------------------------------------------------

© Едвин Сугарев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021