Класическата механика на Нютон
е издържала само двеста години,
                                но той е останал
в историята на науката и практиката.
А „оптимистичната теория“
за прехода ни към новото време
може и да пребъде в него.
Теоретично да пребъде...,
щом с гравитирането си надолу
все не можем да намерим мястото си в историята
и да правим история от това.

Звучащото като абсурд във физиката,
че колкото по-бързо се движите,
толкова по-тежки ставате, никак не звучи абсурдно,
ако колкото повече напредвате житейски
като винтче от машина по пътя на технотронната ера,
толкова повече тежест придобивате
на свързващ материал –
за оптимална експлоатация на машината.

Във физиката едноименните заряди се отблъскват.
Но в живота някои еднополови представители
на Homo Sapiens така могат да се привлекат интимно
и да се обрекат във вечна вярност с медиен блясък,
увличайки себеподобни,
сякаш това е самата естественост –
от Всевишния вдъхновена
и с песнопения възвеличена!

Ентропията като мярка за безпорядъка в една система
асоцииращо ни говори
и за безпорядъка на света (или контролирания хаос) –
най-безупречната система за устоите на порядъка.

При радиоактивността едно атомно ядро
се разпада спонтанно в друго,
а в геополитически смисъл
ядрото на националната държава –
поетапно в ядрото на глобалния
все по-демонизиращ се свят.
Без право на отмяна!

Законите за усъвършенстване на интегрални схеми
на Гордън Мур
са попътният вятър за електронната ера.
А тя е на път и душите ни да опустоши!
Най-малко – по волята на Мур.

Никола Тесла е критикувал учените от своето време,
че са заменили експеримента с математика
и че бродейки от уравнение на уравнение,
нямали никаква връзка с действителността.
О, нещастни Тесла!... А как би ни критикувал
днес в глобалното време,
когато губим все повече връзка със себе си,
оправдавайки раждането си? Как?...

Гулиелмо Маркони (ученикът на Тесла) е носител
на Нобелова награда за физика, която толкова много
е липсвала в живота на Учителя му…
Дали от лоша случайност или от краен субективизъм
(както често се случва и с други) –
заради вечно несменяемите и за това вездесъщи цензори?

При все че Айнщайн е доказал,
че пространството е криво,
то силата, която ни съединява и програмира,
е винаги в пространството на правия път.

Въпреки че пространството е криво – пак е по-право! –
щом тръгнеш ли по правия път,
далеч повече те изкривяват –
само и само от него да кривнеш
и тръгнеш по наложения „прав“ път,
дорде не свършиш.

Времето минава по-бързо във високото и по-бавно
в ниското – е прозрял Айнщайн, без да е осъзнал,
че орисан ли си да не паднеш от върховете на властта,
и самото време става солидарно с теб,
почвайки да тече по-бавно и печелившо за теб,
без да избягаш от страха си: да не би изведнъж
да ти дойде времето да паднеш от висините
и да се обезпаметиш в него.

Колкото физическите закони са еднакви
за всички наблюдатели, независимо как се движат,
толкова законите на обществото
не жулят еднакво всички,
както и да лавираме в него –
щом най-малко жулят тези,
които най-много ни надзирават.

Теорията на относителността отхвърля
абсолютното време на Нютон.
Но за теорията на модерното време –
това велико и безпогрешно време на разпад
на естествения ход на нещата –
времето е повече от абсолютно.

Гледай парната машина на Джеймс Уат –
локомотива на времето –
и съди за промитите мозъци
на центрофугираните същества
в пералнята на времето.

Четете за произхода и еволюцията на Земята,
касаещи геофизиката, и съдете за еволюцията ѝ –
от земя за хляба ни в земя за отравянето ни,
за да продължим да я торим.

Това, че събитията не могат да бъдат предсказани
с пълна сигурност, щом винаги съществува
елемент на неопределеност,
никак не дискредитира усилията на екстрасенси
и врачки (къде ли не и кога ли не),
да те убедят и преубедят, че наистина могат
да гадаят бъдещето с голяма точност –
сякаш са изместили и самия Създател
за неопределено време – тъй дълго,
че съвсем да го заместят!

Колкото силата е по-малка, толкова
изминатият път е по-дълъг.
Особено що се отнася до пътя на познанието.
Той е толкова по-дълъг, колкото е по-малка силата,
която може да те накара
от дебилен по-дебилен да станеш.

Всяко действие има равно нему противодействие –
както и преднамереното и задкулисно въздействие,
равно нему апатично бездействие –
като самосъхранително действие.

Пиер и Мария Кюри – неповторимото семейство
физици, изследващи радиоактивността
и получили Нобелова награда –
сякаш са били компенсиращо възмездени
заради все по-разпадащото се семейство днес –
а камо ли да бъде изобщо наградено,
щом е още семейство.

Две успоредни прави се пресичат в безкрайността –
но две сходни управи,
водени от грабежното си и свръхзначимо „аз“
(коя повече да деребейства?) – никога!

Становището на Кантор за свободата в математиката
като същност е по-скоро намек за свободата,
дала най-много тласък на всепроникващата измама,
минаваща за истина – целокупната ни същност.

Ератостен – математикът астроном,
пръв изчислил точните измерения на Земята
с минимална разлика от сегашните данни –
съвсем би забуксувал, ако му се наложи
да изчисли и днес с подобна разлика
сумата от национални предателства
в съществуването на света –
резонираща върху живота на Земята.

Щом математиката е наука за очевидните
от само себе си неща (по Клайн) –
то задкулисието на живота
е истинската математика за случването на нещата.

Безспорно сумата на две числа дава едно общо число –
но Изтокът и Западът, въпреки обединението си,
пак ще си останат апокалиптично разделени с нещо –
по силата на една друга аритметика.

Земята се върти около Слънцето,
за да ни осветява и топли, както и ние –
около орбитата на големите:
така да ни осветяват и топлят,
като един вид слънце,
че хем да горим от него и хем да не изгаряме
напълно, за да има още какво друго да изгаря
от подобно слънце – смисъла си да оправдае.

Невероятното в Космоса, че има безброй планети,
се допълва от другото невероятно,
че в нито една от тях е невъзможно като на нашата –
хем да има живот за човешки същества,
здраво стъпили на земята, хем мнозинството от тях
да се чувстват все повече
пропаднали в нея заради цената си, че са хора.

Фактът, че на Луната няма въздух, няма вятър
и ако наистина няма други въздействия,
който и астронавт да стъпи там и остави нещо,
то ще остане непокътнато с милиони години.
Фантастично!
Значи ако има начин и душата си да остави –
непокътната и спасена ще остане –
за разлика от нашата…

Макар че Вселената е безкрайна без начало и край,
като всеки край идва и нашият край.
(Въпреки ламтежа за физическо безсмъртие!)
Но този край е не какъв да е край… –
а край, от който ще се роди едно ново, безмерно
и безпощадно в своята проява начало –
заради безкрайния ни грях. Като изкупление.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

Бенев, Д. Преображения. Изток - Запад, София, 2020, с. 82, ISBN: 978-619-010-614-2.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Дилян Бенев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2020