... Оная декемврийска неделя преди Коледа ни събра дългата раздяла и носталгията по нещата, които бяхме изживели заедно. Беше все едно да рисуваш върху завършено платно или да четеш палимпсест. Скочът оставихме за 8 декември, но му било писано друго. Донесе го Митничаря заедно със стек дълго Боро, а аз – от новата грозданка, която вече жълтееше от смрадликата. Тогава пихме от гроздовата и докато разнищвахме света наоколо, жените раздърпаха баница. Домакинът ни Емил беше сам; жена му го беше напуснала ей така, събрала си багажа в един сак и – чао. На четиридесет и две решила да започне отново. Децата бяха с него, подкрепяха го и той – тях. Тоя път и селото беше с него, но не го топлеше. Беше станал дъска, дълга два метра. След толкова години общ ярем нещо се бе пречупило в Емил.
... Прибрах се по обед без предчувствия. На масата имаше бележка: „Владимире, заклали са Колев, отиваме с Нора при децата!“
Запалих две цигари и седнах. Вече не бързах…
Два месеца по-късно, в края на февруари отново сме там. В бутилката е останал един пръст. Оттатък някой шета. До мен като икона, обронила глава върху дланите си, е седнала вдовицата. Примирена, нещастна и почерняла. Гледам я с ненавист и изливам останалото съдържание скоч в чашата, след което го дръпвам без остатък. Мръсницата седи до мен, психарят-любовник лъска нара в предварителния арест, а Емо лежи като жив горе в евтин типов ковчег. И една брадва, опръскана с кръв в снега...
И все пак зимата е снегът. Идеалното време, през което човек може да измине един път от забравата към припомнянето (и обратно); важният бекраунд на един (отворен) финал. Такъв е краят на „Към замъка“ на Мариане Грубер, който „дописва“ „Замъкът“ на модерниста Кафка. Йозеф К. на постмодернистката Грубер извървява пътя до замъка и влиза вътре. Една необходима предислокация.
Великолепен финал... Този сняг... „Това беше един нов свят.“
---------------------------------------------------------------------------------------
© Владимир Шумелов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017