Всичко, което обичам

Мансардата. По стълбата нагоре, нагоре, нагоре и към облаците. Къс свободно пространство, между небето и земята.

Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия, онзи дъх на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега. И финият прашец, изпаднал отгоре, от луната вероятно, който винаги след нас се пръскаше, следвайки линиите и извивките на повърхностите. Защо ли го е правил? Дали е искал да покрие с ризата си нашата среща?

…

...А как трепереха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване! Танцуваха, въртяха се, снишаваха и издигаха се – нестройно пространство от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос. В смътната светлина с различни бегли оттенъци, аз ги виждах как очертават странни в началото силуети, после напълно достоверни образи – къща върху изумруден хълм, обрасла със здравец, треви, диви храсти,а в дъното на пейзажа - залив с полегат бряг….

Усещах вкуса на нощта и устните ти, хладното рамо на луната, легнала до нас.
Всичко, което обичах, беше в мансардата. Едно парче небе, до което се стигаше по галактическите стълби.

Сега сигурно там е само онзи лунен прах, покрил и гънките на забравения на тавана шал, разтворената страница на книгата, която така и не дочетох. Въздухът е отдавна замрял и няма кой да го раздвижи, да издуха праха. Тишина, мрак и тъга. Като черно-бяла фотография на лунен пейзаж.

Три диоптъра късогледств

Вече забравих кое е истинското. И къде започва действителното, и докъде свършва измислицата?

Гледам през прозореца парчетата от изгрева и залеза и се опитвам да разгадая движенията на пейзажа в светлината - свободни графити на стената. Релефът на сенките, при всяко движение на вятъра, добиват различни линии, извивки, силуети и дори изписват непознати букви. Това е магически калейдоскоп, с който наблюдавам неоткритите все още космически съзвездия. И тръгвам като галактически пътешественик по техните сини полета.

…Дъждовете не само измиват с пяната на облаците близките пространства, но ги променят до неузнаваемост. Очертанията на къщите изтъняват, все едно са издигнати от дим и затова приличат на избелели старинни гравюри, окачени по улиците като изложба на открито.

В кой свят съм, щом светлината може да бъде опакована от дъждовете? Сякаш загубвам постепенно зрението си в този събран, сякаш в капан въздух. Онемявам ли, или просто съм забравила как се говори!

Затворена съм от хълм, изправен пред мен. Дори чашата с чай дими зад високите прозрачни стени. Пред мен са територии, пълни само с тъга и самота.

Знам, че истинското е в палитрата на земните цветове - от катранено черно, меко кафяво, горещо жълто и истинско зелено, до оттенъците на мастилото. Просто трябва да прогледна с моите три диоптъра и тогава ще видя този наш свят – без заблуди, лъжа и украса.

Извън времето

Малкото паяче плете тънките си мрежи унесено, сякаш и то мечтае за нещо свое преди да заспи.

Като погледна пейзажа насреща, разбирам, че точно тук, където съм, нямам спомени - времето така се е разбъркало, че вчера е сега, а днес е утре. Дори онзи някогашен листопад се издига пред мен нагоре, напълно достоверно към небето, като неотъпкана горска пътека и очертава завоя преди облаците.

През сребърните нишки на паяжината, виждам пространството различно – уж мога да го докосна, но е недостижимо - увито е като в копринен пашкул. Още малко и аз ще съм хваната, заедно с приближаващия здрач, в примамлива свилена примка.

Какъв е този доброволен плен? И хълмът, и дърветата, и ябълките, удрящи нестройно тревите, и тръпчивите замайващи ухания, всичко е в тази паяжина, която се полюшва в пространството като удобен и огромен хамак.

Още малко и луната ще изскочи, следвайки лъскавата нишка. И тя ще влезе в нашия ритъм - леко, напевно, приспивно.

Заспи и ти в този свят, влез в него, като в друга епоха, по-щедра и от митологията и бълнувай свободно имена на богове, герои и предатели…