Пролетта беше полазила по долината на Чрени Осъм. Дърветата цъфтяха тук-там из нивките и бахчиите от двете страни на пътя, а Балканът слизаше насреща ни. Ниско пред него, натежал от бръст, чернееха горите, след това подхващаха сиви, Изшилени баири и рътлини. Смъкваха се, кажи го, в селото наболи дъбовите си китки.
Залисани в разговори, ние като че ли не виждахме пролетта, цялата тази млада, събуждаща се красота наоколо. С пролетта се срещнахме по един особен начин. Видяхме я едва горе, на стръмния припечен склон на бабината Пенина къща, затиснала с каменните си плочи пушека на двеста зими. Къщата ни посрещна свойски. Казвам къщата, защото стопанката, осемдетгодишната баба Пена, не не утраяла на отворилото се време, както ни обясни, както ни обясни съседката, която чоплеше с мотика градинката си – отишла бабката да сади картофи. Желанието ни да проникнрм в къщата се проваляше. Гласяхме се да вървим другаде, когато нехайно метнатото на чардака халище ни задържа. Разперихме го нетърпеливо на върлината.
Какво ти халище!
Самата изгоряла земя! Сива, та бозова. Като мечи гръб. Кротнала се на слънцето успокоена от зимата земя, готова пак да крие семена, пак да ражда... По полите на халището играе бяла върволица, като поток, проял леда. Припка към долината, припка.В средата на това сиво поле – широко бяло петно. Разлато и уширено в горния край, стеснено измично надолу като дръжка, като стебло някакво. Като кърг за хляб, дялан по горянски в ппави прости линии.
Пределно изчистена, опростена и първична, шарката на халището беше сведена до символ.Не беше лесно да проумеем „писмото” на непознатата тткачка от народа, да влезем в скритите дири на чувството и мисълта й. Та фигурата ни приличаше, както казахме, на ърг, който чака да положат хляб на негоприличаше на храст, натежал от цвят, на бял облак, слязъл ниско над изгорялата земя...
Попитахме съседката за халището – как му казват, има ли си име.
- Че може ли да няма! „На гюловете”.
- Защо пък „На гюловете”?
- Как защо? Че има ли напролет по-хубава китка от гюла?
Замълча, отпуснала ръце на мотиката, и някак на себе си додаде: „Бял гюл! Да са ти бели сънищата!”
Мълчахме, смаяни от простата жива поезия на народа. И сякаш чак сега съзряхме и няколко бели китки, проболи встрани мечото рухо. Ококорени на слънцето те ни кимваха весело: „Хей, пролет иде! Свърши се зимата!”... Ниско долу, от белия повлак на поточето, което ту се губи, ту се показва из излинялата тревасе обажда в друга китка. Алена. Само една! Повече не бива. Толкоз е подсказало сърцето, онази неотразима мярка, усетът, набиран през вековете. Той е водил ръцете на балканджийката кит по кит, удар подир удар да изпишат картината на пролетта.
Баирите наоколо образуваха огромна, дълбока фуния, в дъното на която белееше селото. Над нея се издигаше Балканът... Представях си онези дълбоки зими, натрупали сняг, надвесили бялата си лавина над селото. Ха да се откърти лавината и да отнесе в пъкъла и къщи, и хора и дървета.
В такива дни се е родил китът, съешвали са се цветовете, а след това отмерено, като удар на сърце, се е обаждал станът: „Туп-туп-туп... туп-туп-туп...”. Редил се е онзи прост разказ за пролетта. Не! Къде ти тук време за разказ, за думи? Копнежът и младостта са търсили пряк брод през горите и преспите. Брод към пролетта...
Тъй се е родил символът.
В такива часове е лизвал душата на тъкачката чжнякът. Пукали са се пъпки; свличали са се в долищата лавини; разкрепостявало се е това зимно царство; показвала се е земя и като упование са плъзвали над нея белите облачета на гюловете.;;
- Знаеш ли откога го тъкат? – прекъсвам унеса си.
= Откога! – маха бабката с ръка. - Никой не е турил ничан на времето. Тъкала го е майка ми. И баба ми го е тъкала. Тъкала го е сигур и нейната...
От памтивека е имало хора долу във фунията. Имало е дебели, тежки зими, затова е имало и копнеж по пролетта...