Х о р
Керван иди, керван доди,
невясто!
Я кервана войно води,
невясто!
Керван води, с свирка свири,
невясто –
свирка свири, глас се шири,
невясто:
„Я излез, излез на двора,
невясто;
гален сън се яве стори,
невясто!
Сън – и галена надежда,
невясто;
с добра чест – добра посреща,
невясто!”
Милите думи мило –
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи, в устни цалува
галена рожба първородена.
Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия –
да се за песен отплати с дари.
Ала не иска сам станеника
дари да земе и се отмята...
Стар баща нещо со глави кивна,
поглед извърнал, накъм момата.
Сетено пръпна тя да излезе,
като из гняздо препелка плаха...
А коледари момка напети
заобиколиха и тъй припяха:
П ъ р в а з а р е д а
Птички пеят, в небо грей зорница,
лудо-младо!
С зори пада утренна росица,
лудо-младо –
тебе още няма!
Мило либе за милувка чека,
лудо-младо!
Нощ минава – младост не до века,
лудо-младо!
Превара голяма!
За час грее на небо зорница,
лудо-младо!
За час грее бисерна росица,
лудо-младо –
и до час я няма!
С дене имот, а с години радост,
лудо-младо!
С дене живот – с дене ли е младост,
лудо-младо?
Превара голяма!
Х о р
Време – най-бързия кон на света,
гони нощта –
тежко му, който остава
той току-тъй да минава.
Никога той се не връща назад!
Момко ле млад,
хващай за гривата коня –
с него честта се догоня.
В т о р а з а р е д а
Остави си лудо-младо
на бачия рудо стадо –
яхна коня, влезе в село.
С китка сминова на чело,
в път застигна мома мала
на седенки закъсняла.
Викна лудо отдалеко:
„Чакай, момне, по-полека,
Заедно да идем двама!”
Не е дума, ни измам,
До моя стара майка иди –
Бягай, лудо, ще ни види! –
Мома бърза и нехае;
момку сърце бий, играе,
като в чаша руйно вино.
„Варай, варай, детелино,
верни ли са думи тие?
Ясен месец облак крие –
и да иди, що ще види!...”
Стигнаха до равни двори:
мома сегна да отвори,
да отвие заключари, -
лудо сегна и превари –
от чело й китка дръпна...
Виком мома в къщи пръпна:
- Помощ, помощ, дружки млади
лудо китка ми укради!
Лудо-младо уловете,
тук при мен го доведете,
сама ази да посегна,
да обвържа, да обтегна,
с руса коса враг неверни –
да го стрелям с очи черни,
с тънки вежди да го бия,
с али устни да го пия,
нек’ се учат луди млади
как се росна китка кради!
Х о р
„Пълна къща – пълен кош!”
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може. –
„Честит да е празник божи!”
Отдели се от другари
бърза коледарка спретна
и на момъка през рамо
шарения пош преметна...
А сред смях и глъч голяма
Пак запяха коледари.
Х о р
Доста, доста, лудо-младо,
яха коня,
коня яха, лудо-младо,
вятър гони –
знойно пладне по беленки!
Доста, доста, лудо-младо
моми люби,
моми люби, лудо-младо,
време губи -
тъмни нощи по седенки!
Сладката песен ощ не изпели,
и се открехна тихом вратата –
шарена плоска вниса момата,
за песнопойци в жад прималели.
Редом по редом тя ги обхожда,
С блага им дума плоска подава –
дружки с шеговен усмех задява,
пред момци ником очи привожда.
Смях и глъч. С честити дари
момъка им пош подава...
И чеситенье запяват
на момата коледари.
П ъ р в а з а р е д а
Подранило утром, вечер не захожда
ясно слънце грее, та прегаря;
грижна майка равни двори се разхожда
и на свойто сина тихо отговаря:
„Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
на душа, на сърце, та се тъй забрави?”
Време е усилно и пора е страдна,
А ти не захождаш! – Та какво направи
по Добруджа страдна младите овчари,
в Загоре с кервани друмници по друма,
в равна Румания весели жътвари,
и грижни невести беленки по Струма?”
- Ох, съгледах, майко, долу по Загоре
първинка девойка, по-ясна зорница,
кат паун ми ходи по широко дворе
с златни треперушка на руса косица.
Модри очи греят изпод вежди вити,
горят али устни, поглед дваж прегаря,
росна китка вие, росна китка кити,
не китката не нея, китката тя отваря!
Трепкат треперушки на руса косица –
трепка клето сърце, та го мир не снайда.
В желба и омая за ясна зорница
забравих, че озарих увреме да зайде!
В т о р а з а р е д а
Паднала е тъмна мъгла
на момини равни двори;
не е било тъмна мъгла,най са били китни свати,
да сватуват малка молака мома.
Х о р
Дори тъмна нощ тъмнее,
трае мъгла над полята,
на момците на душата,
дори мома се момее!
В т о р а з а р е д а
Отговаеят китни свати:
„Вий имате едно перо,
едно перо чисто злато;
ний имаме друго перо,
дайте вашто, да ковеме
от две пера един венец!”
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Пенчо Славейков
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012