На Христо Карамфилов

По древната вода на мойта Арда
ти пращам клонка български чемшир,
на веселба те каня, Ясус барба!
Затъжен съм за славен мъжки пир.

Пирува ми се на високо място
и пълна чаша ми се вдига пръв.
Разбираш ли? В живота стана тясно.
Живеем с тебе както нож с калъф.
Защо се черним със барутна сажда?
Защо да сме настръхнали и зли?
Един и същи вятър ни разхлажда,
един и същи облак ни вали.
Нима ще станем гарванова мърша
и майките ни пак ще носят креп?
Часът на общата омраза свърши.
Дошъл е час да пием вино с теб.
Да бъдем с теб сизифовци, които
търкалят пълна бъчва към върха.
ПИРУВА МИ СЕ ГОРДО И ОТКРИТО!
И ПЕСЕН МИ СЕ ПЕЕ - ОТ ДУША!
Наздраве, барба! Здрави сме и яки.
Какво му трябва още на човек?
Да изиграем своето сиртаки
във минното поле на този век.

                                                          

   
© E-LIT.INFO