...Човек се ражда, за да даде другиму любов.
Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне
капка любов, той напразно е дошъл на тоя свят.
По-добре щеше да бъде, ако майка му вместо
него е родила камък. Такъв човек не познава
мъката и щастието, няма да остане в сърцата
на хората, те няма да го запомнят с добро.
Такъв човек - по дяволите!
Жребий
Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест -
за горест сякаш съм роден.
Преминал в жажда през пустиня,
чист извор нийде не съзрях. -
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.
Горчилка пих, горях в тревоги,
интрига дните ми смрачи -
затуй и плачещи, и строги
сега са моите очи.
Ех, младост, всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала -
ти само радост не позна!
1955
Откровение
На Величко -
приятеля и човека!
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, от горест преляло,
ме боли, ме боли, ме боли...
Кой да чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят!
Докога? Докога? Докога?...
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола -
ще мълча... ще мълча, ще мълча!...
Всеки път има край и начало,
дъжд запръска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...
22.12.1955
Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах п ътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти, прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка. -
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
...
Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
1957
Тъжна неделя
Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило -
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило...
Няма топлите черни очи...
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!
Моя "Тъжна неделя", ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край -
не зова... не очаквам... не вярвам!...
Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане...
Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено...
1957
След залеза...
Живот, живот, на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. -
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.
О, колко тиня извора помътя! -
и аз утеха по-добра не знам
от тази - втоя век на кръстопътя
да бъдешвлюбен, горестен и сам...
Към всичко земно станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив...
И всъщност аз не знам какво обичам -
знам само, че не съм щастлив!
Не искам нищо! С никакви пътеки
не диря през страданието брод -
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!
1957
Повест
Акордеонът пак тъжи
в безмълвието на нощта.
Свири, Лозане, разкажи
на мойта мъка повестта!...
Свири, Лозане, разкажи
за тровещото лицемерие,
което с кпевети, с лъжи -
загроби вяра и доверие!
Върху сърцето ми лежи
на злото камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
един живот опустошен!...
Че само гледа и мълчи
това наивно поколение,
макар боли, макар горчи
денят от болка и съмнение!
Свири, Лозане, изплачи
на моето сърце скръбта
по две усмихнати очи,
по белонога красота...
Ще си отида някой ден -
и моят гроб ще зеленей...
Ще плачат дъждове над мен
и залез тих ще ме жалей...
Какво! Нима ще се тешим
с безсмислието на света! -
Отлита всичко като дим
и всичко прах е, суета!...
...Свири, Лозане, разкажи
как бие времето с копита,
как то умира и тъжи
в звъна на чашата разбита...
1957
Елегия
Денят се ражда... Жажда пустинна
като талаз накипя и запя...
Жена милоока! - добра и невинна -
денят се ражда, а аз ще заспя...
Сърцето чакало, но не дочакало,
плакало, докато сипне зората...
На двора тревясал и утрото плакало,
плакало с бистра роса по тревата...
Бяла и румена като циклама
в дните ми горестни ти се яви!
Мълком те гледам. път към теб няма!
Късно е вече, уви!...
Чашата само скръбта ми разбира
и ще остане тя - ален завет!
Един ще се ражда, друг ще умира
в ръка с пистолет...
Съдба неотменна - задача решена!
Стройна и свежа, с походка лека
дори да се върнеш пак в рокля зелена -
самотна ще бъде една пътека...
1957
Люлка и песен
Детските дни отлетяха,
няма я вехтата стряха,
дето цъфтеше мушкато,
дето е с песен люляна
пъстрата люлка, в която
моето детство остана.
Ах, мило детство, люляно
с майчина обич голяма,
за тебе небе засмяно
бяха очите на мама!
Птици ли дните ти бяха,
та отлетяха далече!
Люлка и песен, и стряха -
няма ги, няма ги вече...
Днес и сурови, и строги
ние вървим възмажали -
с много мечти и тревоги,
но да забравим, едва ли...
И затова аз, любима,
търся при тебе невесел -
оня ден, в който ще има
прилика с люлка и песен!
1957
Майчице!
Моя родна земя! Моя майко добра!
Земьо, майчице мила! -
Дай ми вечната сила на твойте недра,
своя порив и сила!
Помогни ми в съмненията и умората,
изпий мъката стара!
Научи ме на вярност и обич към хората,
научи ме на вяра!
Научи ме да вярвам в доброто, в човека -
и към бялата пролет,
ти, сърце на сърцата, открий ми пътека!
Крила дай ми за полет!
1957
Злочеста песен
На Владимир
Гори душата ми в напразна жажда
и моят зов остава все нечут. -
На дните залакът не се услажда
без нежна ласка и без топъл скут.
За мен не зреят плодовете румени,
тъй рано всеки цвят е осланен...
И няма думи, шепнешком издумани,
и няма никъде приют за мен!
Студена, непозната, мълчалива -
една ръка ограби моя ден...
Останал само с чашата горчива -
тъжи животът ми озлочестен...
За мене в люта жал се просълзиха
и камъни, и вейки, и треви...
Но вечерта не идва с обич тиха
и утрото утеха не мълви...
Чие сърце за мене замилява?
Чие сърце сега боли за мен?
Прокуденик прокуден във забрава -
о, колко съм злочест и уморен!
Кажи, немилостива и жестока,
кажи защо ти, майко, ме роди?
За моя земен дял и жал дълбока
завинаги проклета триж бъди!
1957
Признание
Милоока жена, белонога! -
нецелуната и непогалена...
Ти ми стана съдба и тревога,
тиха радост и жал непрежалена...
Черноока жена, белоръка! -
ти, усмивчице сладка и чакана!
Ти си моя утеха и мъка,
моя топла сълза неизплакана...
1957
Лястовички
На Тебе
...
Черни кръстчета над мен запокитени -
лястовичките се стрелкат и кръжат...
Ах, ще обеднеят неусетно дните ни -
скоро лястовичките ще отлетят...
Свидна моя - и мечтана, и сънувана -
утре с тях ще отлетя и аз на юг!
Сбогом, ненагледана! Сбогом, немилувана! -
с белите пътеки ти оставаш тук...
Всички лястовички, обич непогалена,
пак ще се завърнат, пак ще долетят...
Само аз при тебе, жалбо непрежалена,
няма да се върна никога назад!...
...
Черни кръстчета край мене запокитени -
лястовички над площадката кръжат...
Наближи часът прощален за отлитане -
моите очи те гледат... и тъжат...
1957
Поръчение
Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш,
недей си взема сбогом с мен -
тръгни си, без да се сбогуваш.
Върви, обичана жена,
понесена вовек в сърцето.
Луната пак ще е луна
и пак небе ще е небето.
В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина в това,
че ще остана тъжен.
Еднъж ли горест съм познал?
Еднъж ли съм се огорчавал?
При мене който не е спрял,
не ме е само той ранявал.
Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...
За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.
Ах, ти си толкова добра!...
И свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера
за отлетялата ти нежност...
Затуй, когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.
1957
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Пеньо Пенев, "Стихотворения", Изд. "Български писател", София, 1990